Връзка с автора: chenkov06@gmail.com

 


НАЧАЛО

ЧЕРНО-БЯЛ ЛАБИРИНТ



ЛЮБОВНА ЛИРИКА


 

СТИХОСБИРКИ


КОГАТО СИ ГОТОВ ДА ПОЛЕТИШ
СЪКРОВЕНО
ПО ДЪЛГИЯ ПЪТ
НЕ СЪЖАЛЯВАМ

 

НЕИЗДАДЕНИ


СТИХОВЕ
ПРЕЗ СМЯХ КАЗАНО
МИСЛИ И АФОРИЗМИ
РАЗКАЗИ И ФЕЙЛЕТОНИ
ПОД ЛУПА
ЦИТАТИ...
ХАЙКУ
ТЕКСТОВЕ ЗА ПЕСНИ
ПЕСНИ ПО МОИ СТИХОВЕ
БОДЛИЧКИ
ВИДЕО
ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ
РУБАЙЯТ

ДА БОЛИ

Да погледнем в очите на ближния,
в душата му да влезем като в храм.
Да потърсим съвет от излишния –
малко трябва, да бъдеш не сам.

Да надникнем в света на децата.
Той добър е, непорочен и чист:
стъпка само дели двата свята,
но да видим, ни трябват очи.

Да измием лицето на грешница
от калта, от човешката злоба.
Колко дУши напълно безгрешни са?
Само тези, във женска утроба.

Да изстрадаме чуждата болка:
съпричастни да бъдем, е цяр
и за нас, и най-вече за болния –
да дадем обичта си във дар.

Да сме хора е толкова лесно –
трябва само ей тук да боли
като рана от хорската болест.
Колко просто е всъщност, нали?

8. 7. 2006 г.
Добрич

 


***

Бях на осем години, когато
отделих се от родния дом.
Беше пролет и идваше лято…
Аз потеглях на път мълчешком.

Не заплаках, прекрачвайки прага,
не помахах за “Сбогом!” с ръка,
ала тайно сърцето ми плака –
бях отхвърлен и с болни крака.

И заблъска ме грубо живота
в град, безкрайно далечен и чужд.
Аз – объркан, уплашен, самотен –
исках всичко да бъде ”на уж”.

Но не беше. Далече остана
онзи беден, но скъп бащин дом.
Малък бях за такава промяна,
но и бреме, защото бях хром.

За година пораснах със десет
в свят, приличащ на джунгла почти.
Влязох в него и вече бе лесно
да преминем интимно на “Ти”.

Хапеш, щом те ухапят жестоко,
удряш с лапа – ударят ли зле.
Разболяваш – усетиш ли болка.
Оцеляваш – това е добре!

Но отрова в душата не трупах,
па макар доста чаши изпил.
Много често се гледам под лупа –
зъл ли, лош ли тогава съм бил.

Е, това е зад мене далеко.
Знам, че днес се опитвам поне
да откривам доброто в човека,
и добро да раздавам навред.

1997 г.
Добрич


ПРОСТИ МИ!


Майко, не забравяш своя син,
който из България се скита.
Знам, че и сърцето те боли,
и душата с мъка е пропита.

Колко ли си плакала за мен,
всяка нощ, прикривайки сълзите,
и тревожен бил е твоят ден –
болен ли съм, гладен ли съм, сит ли?

И сега тревога те гори,
как живея толкова далече.
Трудно ли е? Имам ли пари?
Грижите ли ме приспиват вечер?

Много рано, майко, отлетях.
Не можа да видиш как пораснах.
Твоята утеха аз не бях.
Рано орисията ме тласна

все по чужди друми и врати
своето призвание да търся.
На сина си, майчице, прости,
път обратен дето не потърси!

Зная, че ме чакаш всеки ден,
повече от двадесет години,
да се върна вкъщи и смирен
да целуна твоята десница.

Да ти кажа: “Майко, този път
аз дойдох при теб, за да остана.
Чужд и неприветен е света,
ако липсва майчиното рамо.”

1996 г.
Добрич


ТРУДНА ИЗПОВЕД


И слънцето през облаците в мене
душата ми не може да достигне,
а може би тя иска да се скрие
от пустото, от тягостния делник.

Излезе ли навън, ще се замята –
на риба без река ще заприлича.
Безсрамно ще я обладава вятър
и сладострастно в нея ще наднича.

Ще се загуби в хаоса на дните.
Едва ли след това ще я намеря.
Не искам бездуховен да се скитам,
от своя собствен ад все да треперя.

От мен самия, мисля, тя е скрита.
Признавам си, макар и да не искам.
Една душа е само и се питам,
дали все пак ще се опази чиста?

1997 г.
Добрич


УТЕХА

Животът си минава, а пък ние
все чакаме да стане поносим.
Горчилката му свикнали да пием –
и два такива можем да търпим.

Но няма два – живееш и умираш,
дори, прощавай, да живееш зле.
И за утеха – в края му разбираш,
че адът страшен вече е зад теб.

1997 г.
Добрич


ЛУТАНЕ


Навярно пиша, за да се спася от самота.
Вкопчвам се стръвно за думите,
макар че понякога, след часове
безплодно боричкане,
нищичко не остава,
освен една измамена муза,
а моето самочувствие охлузено
отново жадно търси самота.

1995 г.
Добрич


ПРЕДКОЛЕДНО


Празници идат, ама защо са?
Има ли кой да празнува?
В тая държава, гладна и боса,
народа зле поминува.

Всеки по своята черга се свива,
а тя на час се скъсява
и е оръфана, и парцалива –
вече за нищо не става.

Чакаме кротко да дойде Конгреса,
белким там нещо се случи.
Ни е до празник, ни е до песен…
Вие в душите ни куче.

Онези “горе” ни се изсмяха
безсрамно право в лицата.
За две години ни закопаха –
години две ще ни вадят.

О, дай им разум и воля, Боже,
още сега да си идат!
Имаме само по една кожа
и затова ни се свиди.

23. 12 1996 г.
Добрич


ПРИЗНАНИЕ

Не бързайте напразно да ме хвалите,
че бил съм оптимист и имам дух
и егото ми с приказки да галите –
срамувам се от туй, което чух!

Защото лесно е да бъдеш оптимист,
щом друг се гърби с твоите проблеми,
а ти – с перото върху празен лист,
да се показваш силен и неземен.

Да вдъхваш щедро другиму кураж,
а сам да се превръщаш в готованец.
Волята ми просто е мираж,
а оптимизма – призрачно имане.

Днес цялото ми мрачно битие
единствено от другите зависи.
Слугуват ми и аз съм със криле,
а всеки е от силата ми слисан.

Отдавна съм зависим и пасивен,
а чух такива хубави слова,
че срам ме е и няма да го скрия –
красиво е, но аз не съм това.

1997 г.
Добрич



ТАЙНИ

Вярваме на врачки и гадатели,
на черната и бялата магия.
На непознатото горещи почитатели –
там търсим отговор кои сме ние.

Отчаяно се взираме във времето,
в примамливо-мистичното начало.
Тегли ни безкрайността на бездната,
сякаш е вълшебно огледало.

В сънищата неспокойни бродим,
търсейки предишно съществуване.
Мистика в отвъдното ни води,
искаме ли с мъртви да общуваме.

Търсим светове и други истини,
даже истинския лик на Сатаната.
Питаме. Все питаме и питаме,
ала знаем колкото децата.

И дори да овладеем Космоса
до най-затънтените звездни купове,
ще ни измъчват същите въпроси,
с които себе си и днес отрупваме.

1995 г.
Добрич



ЧЕРНО, БЯЛО

Отдавна не сънувам цветни сънища.
Животът е отдавна черно-бял.
В съня си крача все по глухи пътища,
покрити с черна, миризлива кал.

И крачат черно-бели минувачи.
Посоки няма, ала те вървят.
Изглеждат някак уморени, мрачни,
но кал ще ги покрие, ако спрат.

Бели призраци всъщност сънувам,
в апатично-безрадостен град.
Черни сенки от мрака изплуват
и обгръща ме призрачен хлад.

А кога се събуждам – не зная.
Може би пък, изобщо не спя.
Боже Господи, все ми е тая!
Черно-бял минувач съм. Вървя…

1996 г.
Добрич



ГОНИТБА

Ти си ме лъгал подло, Животе!
Късно разбрах, че те нямам.
Подир теб ли вървях бездиханен и потен?
Не. Вървях след измама.

Аз те виждах, Живот, и предвкусвах триумф.
Ти дъха ми навярно си чувал.
От умора и яд, от терзания кух,
като стар каруцар съм те псувал.

Не защото те мразя, беглецо красив
(силно мразя единствено гроба),
ала с капка живот като скота бях жив –
туй бе моята яростна злоба.

И сега – окован във ковчег от панел –
виждам как ми се хилиш злорадо.
Садистично ме мамиш. Преднина ти си взел.
Колко сила от мен ще извадиш?!

Уморих се, Живот, да те гоня безкрай.
Чувствам вече – за отдих съм жаден,
а и в тебе едва ли е целият рай –
стана груб, неуютен и гаден.

Стана толкоз противен, че вече не знам,
дали както преди те желая.
Още бягаш в галоп – не видя, че си сам.
Аз останах в панелната стая.

1997 г.
Добрич


ПРОСТИ

Не наказвай с омраза духа си!
Тя единствено теб ще разяжда.
Всяка твоя частица ще къса
и пожарища в теб ще подклажда.

Ще те хвърля в най-черните бездни,
близо нейде до ада човешки,
дето всичко възвишено чезне
в плетеница от хули и грешки.

Ще се лута душата ти в мрака –
жалка грешница, търсеща милост.
Светлината напразно ще чака,
а край нея ще бъде мъртвило.

Мила моя, жестокост това е
не към друг, а към тебе самата.
Мразиш някого – той си нехае,
а пък ти си почерняш съдбата.

Доближи се до Бога. Прости!
Всичко може да бъде простено.
Само слабият духом мъсти,
но да страда до гроб, е осъден.

1996 г.
Добрич


ЗАВИСТ

Бяла чайко, самотнице бяла,
какво ли си мислиш за нашия блян?
Ти, кръжейки над нас, гордо би се изсмяла
на мечтата ни, още от Икар оцеляла,
но и твойте крила имат своя таван.

1997 г.
Добрич


ПРИСПОСОБЯВАНЕ

Не ме тревожат вчерашни провали.
За минали победи не ликувам.
Живея днес. За минало не жаля,
а просто плащам, колкото ми струва.

Пропуснати възможности заравям
под живата жарава на деня
и ядове за утре не оставям;
надежда търся, за да ги сменя.

А там, отзад, надеждата я няма.
Тя винаги е в утрешния ден.
И само с нейния спасяващ пламък,
ледът разсичам в този свят студен.

1995 г.
Добрич

БИТИЕ (Оригиналът)

В кофата, пълна до горе със смет,
честичко бъркам – тъй, за късмет.
Всичко си има. Тя е един
малък, добре зареден магазин.

Често намирам по някоя блузка.
Сутрин, обаче – безплатна закуска.
Вестникът също оттам си набавям.
Как ви се струва? Не е ли забавно?

Ядеш кроасан и четеш новините,
как се повдигат нагоре цените.
Мен, господа, пък, какво ли ми пука?!
Аз пазарувам ей тук – от боклука.

Има бутилки с два пръста коняк –
три да намеря и съм кукуряк.
Няма акцизи и бандероли…
Туй магазин е за боси и голи.

Манджа за кучета. Педигрипал,
ама е чудо – и аз съм я ял..
Като я сготвя с бобец и леща…
Тях пък намирам в боклука отсреща.

Хлябът насъщен често е с плесен,
ама да видиш какво е наесен:
дини и грозде колкото щеш.
Всичко не можеш да изядеш.

Пенсия имам, но тя ме не храни.
нея събирам прилежно в буркани.
Щом поспестя, ще я връча на кмета,
та общината да скърпи бюджета.

Ако сте гладни – сега е момента.
Хем ще побъбрим за парламента.
Че то само котки дръгливи и кучета
чакат зад мен и сърдито скимучат.

Уж не разбират, тяхната вера:
даже и те са против премиера.
Ако им падне, биха го яли,
ама едва ли, ама едва ли!

1996 г.
Добрич


НОСТАЛГИЯ ПО ДЕТСТВОТО

Бих се радвал дете да съм днес –
малък палавник с шапка от вестник.
Щях да бъда богат като Крез,
а животът ми – толкова лесен.

Щях да виждам нещата така,
както само на мен ми се иска.
Всичко щеше да бъде игра
от вълшебният свят на Алиса.

А проблемите в днешния ден,
ще са части от приказка страшна.
Друг ще мисли за тях вместо мен
и за другите те ще са важни.

Бих се върнал години назад,
за да бъда безгрижен и весел.
Потопен в илюзорния свят,
който времето бързо отнесе.

1996 г.
Добрич


ЗАДОЧНА СРЕЩА

на Стефан

Приятели, не мога да съм с вас,
но заедно през времето ще минем,
и ще се върнем в оня весел клас,
от който вече ни делят години.

Ще седнем по местата си и пак
звънецът за учителя ще бие.
Учителю, учителю наш драг,
кажете ни, това не сме ли ние?!

Ще бъда с вас при първия ви тост,
за да ви кажа колко ви обичам,
и като умен и възпитан гост,
не ще се бавя твърде неприлично.

Без шум ще си отида, още щом
усетя, че неволно ви досаждам,
а вие пийте и за мен едно!
Желая ви сполука и надежда!

1996 г.
Добрич

 


КОЛЕДНО

Иисус роди се в коледната нощ!
Витлеемската звезда прониза мрака.
Той идва на земята с тиха мощ,
времето си жертвено да чака.

Орисан бе да мине своя път
към страшната, великата Голгота,
на кръста в мъки да дочака смърт
и възкресен, да властва над живота!

Божествен дар на смъртните дари.
О, Господи, кръвта ти ни пречисти
и твоята любов във нас гори
безкористна, примамлива, лъчиста!

С любов ни даде вечния живот
и път, по който жадно да го търсим.
Днес всеки търси своя ешафод,
та страдайки, чрез него да възкръсне.

1995 г.
Добрич


***

Злобеем срещу ближния, че Е.
Злобеем срещу чуждите успехи.
Във своя малък рай, да сме добре,
достатъчно е той да е отрепка.

Да му помага Бог, ако не е!
Така ще го залеем с кална злоба,
че в него черното ще е къде
по-черно от усмивката на гроба.

На късчета ще режем дотогаз,
докато здраво място не остане.
Нещастникът не беше като нас.
Трябваше в краката ни да падне.

1995 г.
Добрич



***

Умираме по малко всеки ден.
Но ако моят лист остане празен,
стотици атоми умират в мен
и чувствам се виновен и премазан.

Умира стих и мисъл, и любов,
преди да се родят, да заживеят.
И обеднява този свят суров.
Това, донейде, се дължи на мене.

1996 г.
Добрич

НЕВЪЗМОЖНОСТ

Докосва ме вятър с мирис на есен,
досущ като женска ръка.
Вдишвам живота. Прозорецът – тесен.
А тъй е безкраен света...

2006 г.
Добрич


ВАКСИНА

Животът ти да тръгне отначало,
когато си на тридесет и три
и времето ще те нашари в бяло
след някоя година може би,
е трудно. Дяволски е трудно!
Когато си на тридесет и три
и ти остава половин живот,
да предизвикаш истински съдбата
е лудост или нестандартен ход.
Но ние трябва да сме малко луди,
и нестандартни трябва да сме днес –
най-точната рецепта да ни има,
най-силната ваксина против стрес.

1995 г.
Добрич


КРАЯТ НА МОЕТО БЪДЕЩЕ

Някой ден на шега ще си тръгна оттук,
пременен в елегантен костюм,
със букет хризантеми във изстинал юмрук
и за този свят – с нещо на ум.

Ще затворят капака и мократа пръст
своя туш ще затрака зловещо.
Ще поставят над гроба ми паметен кръст,
просълзен, аз ще гледам отсреща,

за да чуя надгробното слово за мен –
Боже, как над това ще се смея!
А покрусен щом тръгне и последния “фен”,
с птица някоя аз ще се слея.

1997 г.
Добрич



ЖИВОТОМАНИ

Животът си върви в познати рамки –
разсъмване, досада, после мрак,
но вкопчени като удавници за сламки
във стремето му, жизнени сме пак.

И жадно черната горчилка пием.
Прилича на изстинало кафе,
на смъртоносна дяволска яхния,
наричана за кратко "битие".

Нижат се дните еднакви и празни,
настръхнали, сиви и зли.
Нерви опъваме; всичко ни дразни,
но пак сме с Живота на “ти”.

Черпим от него своята доза –
като мехлем е за рани.
Всички сме болни с една диагноза –
обречени на смърт животомани.

1998 г.
Добрич


БЕЗНАДЕЖНОСТ

Няма време.
Просто се съмва
и стъмва.
Няма дати, месеци
и години;
дните ни в нищо потъват…
Просто се съмва
и стъмва.
Няма “беше” и
няма “сега”.
Отминава поредното
стъмване.
Няма бъдеще
в тежкия мрак.
И часовникът спи
на разсъмване.
Няма в мислите
капка живот,
няма чувства…
Изстива огнището.
Пак напразно се взирам
за брод,
който няма да води
към нищото.

1998 г.
Добрич


РЕКВИЕМ

на децата от Лим

Дванадесет малки слънца в миг угаснаха…
Толкова млади цветя не разцъфнаха…
Чисти и светли души – като птици отлитнаха…
Дванадесет скъпи чеда не пораснаха!

Дванадесет болки в нашите тъжни сърца,
хапят и кървави рани дълбаят.
Разкъсват душите, защото умряха деца,
макар смъртта да е началото – не краят.

 


ЖИВОТЪТ Е ЖИВОТ...

Отхвърлен от Съдбата съм, но знам –
животът е живот, когато си притиснат,
когато се пребориш с него сам,
когато от доволството ти писне.

Когато се намираш във беда
и шилото му жадно в теб се впива.
Когато много болка си видял,
но не превиваш врат и не униваш.

29.11.2005 г.


НА КОЙ МУ ПУКА?!

Навън е лято, но на кой му пука?!
Това, братле – уви – е само вън.
Светът е мъничък. Светът е тука,
в две стаи, баня и легло за сън.

Зове морето, но на кой му пука?!
Далечно е проклетото море.
Светът е мъничък. Светът е тука,
притулен ловко зад едно резе.

Кипи животът, но на кой му пука?!
В реален свят, за другите кипи.
Моят малък, тъжен свят е тука,
далече от щастливите тълпи.

На мен ми пука! O, на мен ми пука!
Лъжа е, че съм сляп и оглушал.
На улицата бих живял, не тука,
сред грозната, погубваща печал

на този мой кошмарен свят-прокоба,
отнемащ всяка жажда за живот.
Той кара ме да пожелая гроба –
последния, най-земния имот.

1998 г.
Добрич

 


МИНУТА МЪЛЧАНИЕ

В памет на жертвите от 11. 09 2001

Минута мълчание –
минута за размисъл.
И идва въпросът: Защо?
Защо и в зората на новия век
светът е – донякъде – същия?

Минута мълчание –
време за съпричастие.
Ние страдаме заедно с вас
и всички се молим
за жертвите.

Мълчим и защото
така
казваме Не! на терора.
Не! на омразата и на злото
у хората.

Минута мълчание.
Минута за покаяние,
заради злото,
което носим в себе си
и сякаш ни е страх
да победим.
Страх ни е
да се погледнем,
за да не видим
дявола в очите си
и... да не би да си отиде.
А можем да сме други,
ако го поискаме!
И свойто Аз прочистили
от злото,
можехме света да променим.
Можем... ако го поискаме!

13.9.2001
Добрич

 



БЕЗСИЛИЕ

Понякога обичам самотата
като майка
и бързам да се сгуша
в нейното спокойствие,
а тя ме приласкава
и отпуска,
скрива ме от суетнята на деня.
От хорските одумки ме спасява.

Друг път я мразя като мащеха,
която в своята прегръдка
ме души,
и цялото ми същество
се гърчи в болката.
Опитвам се да бягам,
но не мога.
Опитвам се да се събудя,
но не мога,
защото не сънувам.

2001 г.
Добрич


***

Сивият низ от дните-близнаци
често така ми дотяга,
че спускам всички възможни капаци
и вътре в себе си бягам.

Точно тогава като спасение
поетът в мен се обажда:
моите малки, интимни “прозрения”
от самотата се раждат.

2004 г.
Добрич


СКУКА

Седя, в телевизора вперил очи…
Даваха някаква скука.
Кабелна няма, ефира мълчи…
Часовникът девет изкука.

Паля цигара, докрай отегчен,
и във дима се заглеждам.
Пак пожълтял е таванът над мен –
пуша без мярка, изглежда.

Ще си докарам някой инфаркт
с този порок и – finitto.
Или таванът просто е стар…
Пуснаха филма. Честито!

11. 09. 2005 г.
Добрич


ПАМЕТ

На д-р Тота Венкова

Мисля си понякога за тях –
хората от минало далечно.
Безличните превръщат се във прах,
останалите в нас живеят вечно.

* * *

Човешката памет е жива за тези,
които раздавали себе си.
Тяхното име в забрава не чезне
и ни е близко някак си.

Някога търсим в тях упование,
те ни го дават през времето.
Търсим надежда, мъдрост и знание,
търсим на вярата семето.

И се гордеем, че ги е имало,
свята е тяхната памет.
С тях е богато нашето минало.
Те са ни факел и знаме.

Те заслужават тази награда –
заради тях да ни има.
Вечна да бъде тяхната слава,
а святостта им – неотменима.

2006 г.


ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ЛЯТО

Като огнище свети във очите
залезът със пурпурен отблясък.
В разперените клони на върбите
се гонят врани и се чува крясък.

И вятър скита в клоните оголени,
отчайващо самотен и бeзпътен.
Фучи отново. Вечно недоволен е.
А там, от изток, се дочува тътен.

Ще завали, паважите ще светнат,
измити от праха, ще се усмихнат.
Градът ще стане чист и спретнат,
а уморена, бурята ще стихне.

Тогава въздухът ще затрепти,
ще се роди предчувствие за лято.
Една вълна игрива ще шепти
нежни думи за любов на вятъра.

2006 г.


СТРАХ

Не съм какъвто бях.
Все по-криви станаха огледалата,
в които ме е страх да се оглеждам.
Години дълги преживях –
личи от бялото, посипано в косата;
от бръчките, които се подреждат
по моето лице като траверси,
водещи в една посока.
Движа се по тях напред –
един от многото. Житейска версия.
Вървя, без спирки и отсрочка.
Започват да изтръпват ходилата,
но трябва да вървя нататък,
защото няма спиране.
И все по-криви са огледалата,
в които ме е страх да се оглеждам –
дали ще видя някого отсреща?!

07. 07. 2006 г.
Добрич



БАЩИН ДОМ

Защо, когато съм се връщал
във тебе, бащино гнездо, бях чужд?
Нима не си останало все същото,
че днес от тебе нямам нужда?

Защо бях гостенин в дома си,
където първа глътка въздух взех,
и неговата стряха не потърсих,
а по далечни друмища поех?

Не знам защо, но зная, че и мен
смъртта оттук ще ме пропъди.
Тогава, в тоз съдбовен ден,
последен покрив искам да ми бъдеш.

09. 12. 2006 г.
Добрич

НЯМА СРОК

Боже, колко надежди угасваха,
докато отмятах годините...
други мъждиво, бледо проблясваха
и изгаряха бързо в руините

на моето Вчера, на моето Беше,
а него всъщност го няма.
Градено с години за миг се рушеше:
разбирах – било е измама.

В душата ми отваряха се рани
от претърпени загуби, от крах,
от допира на безразлични длани,
от оня стар атавистичен страх...

Понякога в илюзии се вкопчвах,
красиви, но илюзии, уви!
Нещо зарязвах, нещо започвах...
идоли издигах и руших.

Старите представи за света
разкъсвах и със други ги заменях.
Кое бе явно и кое мечта?
Докато търсех, себе си променях.

Изграждах се отново и болеше,
защото се разделях със мечти,
защото старото – познато – се рушеше,
заключваха се неотворени врати.

Разделях се със моята си същност,
а нова колко трудно се гради,
когато питаш се не е ли късно,
не са ли пристан старите следи.

Но днес съм друг, и претърпял промяна,
разбрах, че в пътя ме подкрепя Бог,
че не остава мисъл неживяна
и себе си да сбъднеш няма срок.

04. 01. 2007 г.
Добрич



ПОКЛОН ПРЕД ТЕБ!

Във календара има много дати,
но днешната поражда болка в мене!
Апостоле, в поклон пред паметта ти,
България днес пада на колене.

19. 02. 2007 г.
Добрич


ЗАВРЪЩАНЕ

Сънувах бащината къща
във полусенки, в полумрак
(в съня си само се завръщам...)
и съм немирния хлапак,

със сабя дървена на кръста, 
през рамо с лък от върбов клон.
Геройски си разглеждам пръста,
одраскан на един пирон.

Сънувах татко ми на двора,
но побелял и остарял –
до люляка, сменил стобора,
красив, уханно разцъфтял –

да храни гълъби с трошици.
От шепите му те кълват,
а мъничките им очици
доволно, радостно блестят.

В съня си само се завръщам
във онзи свят далечен, мил,
където люляк ме прегръща,
където винаги съм бил.

21. 04. 2007 г.
Добрич

 


1977

Бе март, седемдесет и седма.
Денят – до втръсване обикновен.
Утрото напомняше за пролет,
капчуците отмерваха минутите...
до края.
Ден слънчев и усмихнат,
но студен.

Направиха часовниците
обиколка
и слънцето се скри
под хоризонта.
Спусна се нощта,
а в къщите –
на топло –
хората отмаряха,
загледани в Канала,
с чаша вино:
от трудовия делник
разтоварваха.

* * *
В началото бе тътен,
приглушен... съдбовен.
Сякаш в ада демони
празнуваха.
В сърцата ни
роди се ужас смътен
и лъхна хлад гробовен.
Изгасна токът,
а стъклата задрънчаха...
шишетата и чашите...
като че танкове навън
с машинен рев запяха
под прозорците...
и чуваше се звън...
А хората се сетиха
какво ще ги постигне,
но бяха вцепенени
и уплашени.
Гледаха се
без да мигнат
в лицата пожълтели…
чакаха да се отвори адът…
усетиха смъртта
как идваше
с косата си студена.

И залюля се майката Земя!
В недрата й
огромни демони танцуваха.
Два блока като
влюбени
се зацелуваха,
а Сатаната весело запя
във писъка на тез,
които съществуваха.

Пищяха дечица,
пищяха жени,
търкаляха се,
и се удряха в стените.
Паниката беше господар
по стъпалата,
в спалните
и кухните...
В душите
паниката беше
господар!
В ужасен танц
два блока се целуваха –
гротескно-любовен
кошмар.

От тази нощ градът
се промени:
със грохот грозен
сградите се срутиха.

Смъртта косеше хората под тях:
над сто човека
под руините –
затрупани.
Преди минути
всички бяха живи,
а после – смачкани,
обезобразени
трупове.
Деца,
мъже,
жени,
с последен писък
се прощаваха
с живота
под прах,
парчета от панели,
железа и
мебели.

Свищов се люшкаше
във транс.
„Траверси като змии
се огъват – един комшия
каза. – С очите си
видях!”
Бучене, грохот...
Писъци...
и СТРАХ!
Скачаха студенти
от терасите
и долу, на паважа,
срещаха смъртта си.

А живите –
по милост на съдбата –
затрупани под тонове бетон,
не знаеха
на кой от двата свята
се намират...
очакваха да бъдат смазани
под скърцащите,
тракащи
отломки,
тъй, както
другите до тях.
Те виждаха крака,
ръце...
парчета...
а собствените – не,
затрупани под
камъка.
Какво бе болката
от смазаната плът,
пред детското стенание
в съседната камара
от желязо и
бетон
или пък от...
ТИШИНАТА!
Ужас бе
сковал сърцата,
които чакаха
смъртта да ги докосне
с ледено дихание.

Защо убиваш, майчице Земя!?

Над сто ковчега
в болничния двор!
Засвириха сирени на линейки
(да пуснат градските
ги беше страх. От паника.)
Над сто жалейки
в моя град
остави този ден
по портите
и стълбовете бели!

Бе март, седемдесет и седма.
Четвърти ден.
За някои... последен.

2007 г.
Добрич


***

Аз съм католик, но ме е срам
за нищетата на духовните пастири,
които калят оня Божи храм,
не съграден от камък и кумири,
а приютен в човешките души,
и станал път към нашето спасение.
По него храчат светите отци,
засипват го с боклук и омерзение.

Срамувам се, че в техните сърца,
за жалост има повече агресия.
Но чудно ли е, щом като сега
да си свещеник просто е професия.

2004 г.
Добрич

 


ХЛАПАК

Тук-там брадата ми е вече бяла...
юношите казват ми „дъртак”.
Какво пък! Тялото е остаряло,
но храбро носи в себе си хлапак.

18. 08 2007 г.
Русе

 


АНТИПОДИ

За да усетим
красотата на деня,
нощта редовно
се завръща.
Килията
условно
ни е нужна,
да се зарадваме
на синия простор.
Не бихме оценили
луксозната,
голяма къща
и в нея щяхме ли
да сме щастливи,
ако поне веднъж
не сме преминали
през прага
на коптор?!
И дяволите в нас
са ни потребни,
с отровните си,
пъклени жила,
да не забравяме,
че ние сме родени
в действителност
със ангелски
крила.

2006 г.
Добрич


ДНЕС... СЪМ ЕСЕННО ПОСЪРНАЛ

Отново есенни са улиците. Тъжни.
За лятото тъгуват. Като мен.
Слънцето усмихва се, но лъже –
така ще бъде всеки следващ ден.

Докато листите от клоните се ронят
а свраките, крещейки, ги броят.
Докато тръните безсмислено се гонят,
и вихрите в комините пищят.

Снегът докато покриви облича
във тежката си, влажна белота:
навярно някой много го обича,
но не и аз. Ще чакам пролетта.

И лятото ще чакам да се върне,
запазил спомена за слънце, топлина.
А днес... съм есенно посърнал.
И ме покрива есенна слана.

12. 10. 2006 г.
Добрич



ЩЕ БЪДА...

На вас, приятели

Ще бъда в мислите ви като лято,
като вечерен бриз, като вълна,
в сърцата ви ще си намеря място,
и ще ви давам свойта топлина.

Ще ви обичам, както се обича
приятел, брат, движение и род,
златото в косите на момиче...
Ще бъда с вас и в другия живот.

14. 9. 2006 г.
Добрич