Връзка с автора: chenkov06@gmail.com

 


НАЧАЛО

ОБИЧАМ ТЕ, ЖИВОТ!



ЛЮБОВТА - ТАЗИ СТАРА ВЪЛШЕБНИЦА


 

СТИХОСБИРКИ


КОГАТО СИ ГОТОВ ДА ПОЛЕТИШ
ПРЕАДЧУВСТВИЕ ЗА ЛЯТО
ПО ДЪЛГИЯ ПЪТ
НЕ СЪЖАЛЯВАМ

 

НЕИЗДАДЕНИ


СТИХОВЕ
ПРЕЗ СМЯХ КАЗАНО
МИСЛИ И АФОРИЗМИ
РАЗКАЗИ И ФЕЙЛЕТОНИ
ПОД ЛУПА
ЦИТАТИ...
ХАЙКУ
ТЕКСТОВЕ ЗА ПЕСНИ
ПЕСНИ ПО МОИ СТИХОВЕ
БОДЛИЧКИ
ВИДЕО
ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ
РУБАЙЯТ

ПРОПУСНАТИ НАЧАЛА

В шепи ли да скрия руменеца на изгрева,
та за утре да имам в аванс?
Щом отворя очи, ще е обедно слънцето
и пропуснат поредния шанс
да го виждам в минути на раждане,
да съм част от началото.
Там, на изток, огньове подклаждани
от ръката на дивен огняр,
избуяват и гаснат в бялото
на деня, незаслужен от мен.

И не е ли животът ни низ от пропуснати,
пропиляни, уви, начала?
Петлите пропяват, а щорите – спуснати,
да ме скрият от началото на деня...



***

Като зърна от тежка броеница
изнизаха се дните на годината.
И всеки ден е мъничка частица
живот, незнайно где отминал.

ЖИВОТЪТ ЩЕ БЪДЕ ПРЕКРАСЕН

На племенницата ми, с любов



Моя мъничка кукло, растеш
без тревога за идното утре
и по детски щастливо се смееш,
щом отвориш очите си сутрин.

Не разбираш все още, че днес
да живееш не е никак лесно.
Че животът е някаква смес
от надежда и път в неизвестното.

Ти не знаеш, че трябват пари,
за да раснеш щастлива и сита...
Колко мъничка всъщност си ти.
Тъй безгрижна, и тъй дяволита...

Аз се радвам, че в твоя живот
нереални са всички проблеми.
Те не тегнат на твойто чело,
като банда досадници неми.

Порасни и живота обичай!
По-добър ще е той от сега.
По-прекрасен, и по-непривичен –
само трябва да стигнем брега

на това омагьосано блато,
над което източваме врат.
Ти ще бъдеш голяма, когато
стане този тъй нужен поврат.


ЕСЕН


Застудя и се спуснаха бели мъгли,
за да скрият срама на съблечени клони.
Плаче синия свод... Всъщност – просто вали.
Вихър свири на флейта ужасни шансони.

Жълти листи се гонят във луд кръговрат –
по земята чертаят подвижни картини.
Сякаш влиза в душите ни есенен хлад
и оставя след себе си чувства изстинали.

АЗ ВЪРВЯ


Нощни улици чакат ме вън.
Мракът в своето царство ме кани.
Топла нощ. Аз вървя като в сън,
под килим от блестящи реклами.

Тихи паркове тръгват към мен
и дърветата махат ми с клони.
Този град е така променен
с опустели, самотни балкони.

И площадът отдавна е сам.
Тишината се блъска в ушите.
Аз вървя и вървя все натам,
накъдето ми видят очите.

Нощни улици чакат ме вън.
Мракът в своето царство ме кани,
но очите залепват за сън,
в който гаснат блестящи реклами.


КАТО ОБЕТ


Аз навлизам в Христовата възраст,
не добър. Не до там поумнял.
Май нарочно годините бързат –
всяка миг е, край мен прелетял.

И сега неспокойно се вглеждам
във едно твърде лошо момче.
То се смее. Доволно изглежда:
"Аз съм ти. Хей, животът тече!"

И без тебе, хлапе, го разбирам,
ала пак съм на стар кръстопът.
Като теб все пътеки избирам,
а не мога да тръгна на път.

Изтъкан съм от сто колебания.
Сто въжета ме дърпат назад.
Търся своето точно призвание,
и добре е, че още съм млад.

Ако трябва и с дявола черен
ще се боря жестоко, до смърт,
но ще скъсам въжетата в мене
и най-после ще тръгна на път.

СИВИ ДЕЛНИЦИ


Всички делници как си приличат –
всяко днес е отминало вчера,
а от идното плахо наднича,
познато до втръсване утре.

И така си отиват годините,
сбрали в себе си дните ни вчерашни.
Побелели ще ровим руините,
за да търсим в живота значимост.

Ще я има ли в тези безрадостни,
тези сиви, отчайващи делници,
на които от своето раждане
по неволя оставаме пленници

Аз не съм песимист по рождение,
но ме плаши покоя в живота ни.
Сивотата ни мачка с презрение
и се чувстваме някак измамени,

отчуждени от своето бъдеще,
на което все пак сме разчитали.
Аз се плаша, когато се връщаме
победени във сивото минало.

ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ!


Какво му трябва на човека?
Труден за качване връх;
непремината още пътека,
по която да тръгне той пръв.

Трябва му Вяра и Бог – вдъхновител.
Истинска Вяра, и истински Бог.
И за да бъде до край победител -
Трябва му чест за залог.

Надежда – преди да потегли нагоре.
Истинска, трайна любов.
Покорил своя връх непокорен –
трябва му жажда за нов.

МОРЕ


Ти липсваш ми, море!
Ти винаги ми липсваш.
С вълните на прибоя,
с топлината,
с ятата бели гларуси, море,
и с вятъра,
издул докрай платната.

Ти липсваш ми, море,
като милувка нежна,
оставена за утре,
но желана.
Като приятел, който да сбере
душата ми, нехайно разпиляна.

Обичам те, море,
от първата ни среща.
Соленият ти дъх ме
 омагьосва.
Ще бъда твой завинаги, море!
В сърцето, като клетва
 ще те нося!

ПРОСЯК


Събира в износен, продупчен каскет –
от сутрин до вечер, с усърдие -
събира по два, по един и по пет,
подхвърлено с досада милосърдие.

Той – бедният просяк – събираше срам,
събираше мъка в каскета.
Застанал смирено до Божия храм,
просеше милост човешка.

СЪКРОВЕНО


Дали ще мога с право някой ден
да кажа гордо, че в света огромен,
останало е нещичко от мен,
преди да се превърна в спомен?

Ще слезе ли над мене оня дар,
споходил някога големите поети?
О, аз не искам да съм фар,
но като пламъче поне да светя!

Да подаря на идните, слова,
разкриващи душата ми незрима.
Не искам нищо друго, а това –
и след смъртта ми да ме има.

ЗА НОСТАЛГИЯТА


Огромна радост за душата,
е да се връщаш в бащиния край.
И птицата познава си гората,
и своето гнездо си знай.

Човекът като птица да е волен,
пак ще се завръща у дома.
Тъй Бог ни е създал отколе –
да тачим родната земя.

И всеки път да ни обзема радост,
когато спрем пред дворната врата,
а тя с една необяснима святост,
безмълвно да ни скрива от света.

И всеки ден, неизживян в уюта
на онзи кът, тъй близък и желан,
сърцето да разкъсва болка люта,
очите да премрежва бял саван.

ОБИЧАМ ТЕ, ЖИВОТ!

Обичам те, Живот, но ти си неприветен.
Аз зная, че не съм избраник твой.
Каквото даваш - два пъти го вземаш.
Не мога да те съдя – ти си мой.

Обичам те, и всеки действен атом
живее в мен с неподозиран хъс.
Обичам те, Живот, дори когато
безсрамно ми показваш среден пръст!

ПИСМО ДО ДЯДО КОЛЕДА

Дядо Коледа, татко ми дай!
Дай ми майчица нежна и мила!
Ала, деденце, миличък, знай –
аз го искам до Нова година.

Ти познаваш ли Гошко? Та той
беше моят приятел до вчера.
Беше колкото мене на бой.
Друг едва ли такъв ще намеря.

С него спяхме легло до легло
и си имахме общи играчки.
Даже ново почти колело
със верига, звънче и спирачка.

Да ти кажа ли? С Гошко веднъж
за това колело се посбихме.
Аз заплаках, макар че съм мъж,
после двамата пак се сдобрихме.

Ти не ни се сърди, дядо мой!
Ние мъничко само се сбихме.
Днес го няма. Отиде си той,
а – повярвай! – така го обичам.

Вчера чичко един го видя
и взема го за Нова година.
Във очите му радост съзрях.
Исках с него и аз да замина.

Но сме тук с колелото сами...
Плача аз, и звънчето проплаква,
а пък Гошко сега е щастлив –
свойте мама и татко дочакал.

Дядо Коледа, татко ми дай!
Дай ми майчица нежна и мила!
Ала, деденце, миличък, знай –
аз ги искам за всяка година!

Детските очички. Питащи и очакващи с надежда своите майка и татко. Човек не може да не се развълнува, когато ги види. В тях винаги се чете болка, която стига за цял живот.
     Първият порив, когато видя тези изоставени от обществото деца, е да направя нещо за тях. Да им дам нещо от себе си. Какво мога да направя, освен да им подаря тези няколко куплета.
     Посвещавам ги на децата, които очакват своите родители в домовете "Майка и дете". Правя го с чувство за неизпълнен граждански дълг.


ПОЕТ СЪМ


Поет съм аз и пиша както мога.
Не зная даже имам ли талант,
но искам повече. Аз искам много;
не съм достигнал творчески таван.

Не съм написал още своя "Хамлет".
Мечтая за това и ден и нощ.
Радвам се, когато ме похвалят,
 но знам, че трябва да работя още.

Ще побелея, може би улисан
в стремежа да съм по-добър поет.
А ще напиша ли най-хубавата мисъл,
най-четения някога куплет?

Ще бъда ли доволен, щом усетя,
че чука на вратата ми смъртта?
Не се лъжи за бъдното, поете!
Навреме никога не идва тя.

Навярно и тогава ще се питам:
"Написах ли най-хубавия стих?".
Ще мога ли да изрека с чело открито:
"Дойдох, живях и победих!"

РАЗМИСЪЛ


Как бавно опознаваме света.
Понякога един живот е малко.
Минавайки през своите лета,
и побелели, още сме си малки.

Учудваме се страшно всеки път,
намерили парчета от мозайката.
Наивни ли сме или сме глупци,
когато над откритото се вайкаме?

И вече се броим за мъдреци,
и гледаме на другите с насмешка.
Строиме храбро пясъчни дворци
и крием в тях поредната си грешка.

НО ДНЕС ВСЕ ОЩЕ...

Аз съм пушач, който края си чака –
възмездие за този странен лукс.
Поредният пирон с наслада във капака
забивам като майстор, с тежък чук.

По двадесет цигари се забиват
като пирони в белия ми дроб.
С измамна сладост ме убиват,
подреждайки ми неуютен гроб.

Припламва жълто огънче и дим
обгръща ме със синьо наметало.
В отвъдното е нощ... и времето е спряло,
но днес все още аз съм невредим.

МАЛКА БАСНЯ ЗА ПРОМЯНАТА


Един петел със глас еклив,
изкукурига следния мотив:
"От днес ви заявявам: Стига!
Не ща по старому да кукуригам.
И щом е тъй със нова песен
ще славя аз света чудесен."
С криле изпляска, запремига...
и пак по старому закукурига.

МИГ ОТ ДЕТСТВОТО


В моето детство спомен един
с топла ласка ми гали душата.
Вълшебен миг. О, миг неповторим!
Заради теб възпята е жената.

Майко, тогава се чувствах щастлив,
главата си нежно склонил на гръдта ти.
Споменът в мене още е жив  –
миг магичен на щастие свято.

Своята майчина обич тогаз,
ти ми дари без остатък.
Тръпнещ от радост, страхувах се аз,
че вълшебният миг ще е кратък.

Жаден за твоите ласки аз бях
в тъжните детски години.
Ти ме прегърна, тогава разбрах –
щастието, майко, посети ни.

То е скъперник. Не идва през ден,
нито дори през година.
Ала тогава смили се над мен
и чудо бе, че не отмина.

КРЪГОВРАТ

Все нещо изпускаме в този живот -
щастие, обич, любима...
Времето в неумолимия си ход
лепта от всички ни взима.

После назад се обръщаме, но
всичко е тъй безвъзвратно.
Времето безгрешно – все едно –
няма да тръгне обратно

Колко надежди, копнеже, мечти
гаснат след своя проблясък.
Други надежди – така се въртим,
докато станем на пясък.

ПЕСИМИСТИЧНО

Днес пръскат се витрините от стоки,
но аз оставам винаги отвън.
Цените са отблъскващо високи,
а пълният ми джоб е само сън.

Живея, за да бъда съблазняван
с красиви лимузини и разкош.
Издържам и донякъде се справям -
купувам си цигари на рабош.

Заобикалям пищните витрини,
понесъл гордо тежкия си кръст.
Съдбата ми такава е с години
и в нея политици имат пръст.

Преди Десети нямах нищо свое –
не бях активен, нито комунист,
а след Десети стиска ме застоя
и бавно ме превръща в песимист.

Днес пръскат се витрините от стоки,
но аз оставам винаги отвън,
а в парламента, приказки дълбоки,
творят от битието страшен сън.

ПОСЛЕДНИЯТ ПРИСТАН

Последният пристан мълчи
в последни минути на почит.
Ние впиваме влажни очи
надолу, в студената почва.

От там ни отвръща печал,
столетия сбирана сякаш.
Морета от мъка видял,
последния пристан ни чака.

Ковчегът, покрит със цветя,
на дъното ляга смирено
и първите шепи земя
туптят като пулс, учестено.

През воплите чувам Съдбата:
"Човече, не можеш да свърнеш.
Не можеш да идеш нататък.
От пръст си – в пръстта ще се върнеш!

Но живей, за да бъдеш обичан!
Всичко друго е миг суета.
Ако в края ти някой заплаче –
си оставил по пътя следа".