Връзка с автора: chenkov06@gmail.com

 


НАЧАЛО

ЛЮБОВНА ЛИРИКА



ЧЕРНО-БЯЛ ЛАБИРИНТ


 

СТИХОСБИРКИ


КОГАТО СИ ГОТОВ ДА ПОЛЕТИШ
СЪКРОВЕНО
ПО ДЪЛГИЯ ПЪТ
НЕ СЪЖАЛЯВАМ

 

НЕИЗДАДЕНИ


СТИХОВЕ
ПРЕЗ СМЯХ КАЗАНО
МИСЛИ И АФОРИЗМИ
РАЗКАЗИ И ФЕЙЛЕТОНИ
ПОД ЛУПА
ЦИТАТИ...
ХАЙКУ
ТЕКСТОВЕ ЗА ПЕСНИ
ПЕСНИ ПО МОИ СТИХОВЕ
БОДЛИЧКИ
ВИДЕО
ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ
РУБАЙЯТ

ЕДИНЕНИЕ


Да сме влюбени още? Едва ли.
Би било нереално почти.
Чувствата ни днес са отлежали –
хубавото вино не кипи.

Няма обещания за вярност,
няма еуфория и плам.
Верни сме на малките си слабости.
Тях сме ги измерили до грам.

Знаем всички свои недостатъци
и, че както другите грешим.
Не ни вълнуват лунните отблясъци,
но още във една постеля спим.

Романтиката в делници не търсим.
Няма я и в празници дори.
Често сме сърдити и навъсени,
говорейки банално за пари.

Ние сме семейство като всички.
Люшкаме се в сивия поток
с нашите си – общите привички,
с грижите по ценовия шок.

Ей така живеем – монотонно,
неусетно някак и без план,
но сме близки с тебе, но сме сродни:
хванати сме във един капан.

Нужни сме си, както е водата,
нужна на пустинника във пек.
В мен си ти – аз в тебе без остатък
и твърдо знам, че сме един човек.

1997 г.
Добрич


ОБИЧАМ ТЕ!

Обичам те, както се обича живота –
съзнателно и подсъзнателно –
от цялата си душа.
И повече.

Обичам те, каквато си,
и каквато не искам да бъдеш.

Когато нощем телата ни
крещят за близост – обичам те!
Когато неочаквано се съмва
и ти ще си тръгнеш с утрото –
обичам те!

Обичам те, заради фактът,
че до мен те има,
когато е далече утрото.
Обсебваш ме, но в мен
дори не тлее съпротива.
Пленник съм на чара ти,
но не искам да се боря
за свободата си –
не ми е нужна тя,
ако те няма.

Обичам те
и затова те ревнувам понякога.
Признавам си, че искам да крещя,
когато съм такъв:
“Не смей да си отидеш
завинаги,
защото съм обречен
до своя край да те обичам!”

2000 г.
Добрич


ПОСЛЕСЛОВ

Една жена съня ми обладава.
С вятър в косите, в очите – с нега.
Аз всяка нощ на сън я пожелавам
и се събуждам с чувство на тъга.

Тя бе реалност, но преди години;
не се забравя никоя любов.
Със безпощадност времето отмина –
в замяна ми остави послеслов.

19.12.05 г.
Добрич

 


КАЖИ МИ...


Моля те, кажи ми пак онези думи,
които шепнеше с притворени очи,
когато сладката омая помежду ни,
времето се мъчеше да заличи.

Когато слънцето докосваше ни сутрин,
и ний обичахме блажено да лежим,
преди с усмивка да ни вдигне утрото...
“Обичам те любими!”, ми кажи.

29. 6. 2006 г.
Добрич



ПОМНИШ ЛИ?

Помниш ли, как някога си тръгна?
Помниш ли, как слънцето потъна
в своя кървав ореол,
величествено и безчувствено?
Гледахме го изумени и потресени –
сякаш любовта потъваше,
отнесена
от нашето бляскаво Вчера,
оставяйки ни в мрачното Утре.
Вярвах, че никога няма да съмне
и ще е страшно без теб във тъмното,
в ада на моите чувства,
в затвора на болката.

Чаках те в спомени и сънища.
Търсих еднопосочни пътища,
които да ме отведат при теб,
без връщане.

А душата ми се късаше
на хиляди парчета
и никой не успя да я закърпи.
Тя молеше за твоето присъствие.
Искаше гласа ти,
ръцете ти,
косите ти,
очите ти.
Стъпките ти искаше да чуе:
искаше със тях да дойде утрото,
но после свикна да живее
в мрак
и да понася безразлично болката.
* * *
Е, върна се и молиш да простя.
Отдавна ти простих,
но не забравих как
слънцето потъна…
Сега не знам,
след толкова години мрак,
дали отново някога ще съмне.

2000 г.

 


ПОДАРЪК

Събирах в шепи утринна роса,
да я превърна в бисери красиви,
но ти не вярваш в чудеса
и красотата й се скрива.

Помолих Слънцето, да ти даде
от своята одежда златоткана,
но каза ти, че съм дете
и то зад облаци застана.

Отидох си, за да ти дам
частица щастие, любима.
Ти каза ми, че аз си знам,
Усмихна се и… друг те има.

2005-11-15

 


ОБЕЩАНИЕ

Не си мисли, че мога да забравя
жена, с която някога делих
една чиния и една постеля,
и от уханните й устни пих.

Която любовта ми не поиска,
а даде в изобилие любов.
Ти бе далечна и безкрайно близка –
Божествена усмивка! Благослов!

Не бих забравил, че и бряг ми даде,
когато бях до шията във кал.
С роса намокри устните ми жадни,
в пустинята на моята печал.

В най-тайните си мисли ще те пазя,
ще се опитам в стих да те създам,
всеки твой охулник ще намразя,
от спомена за теб, ще вдигна храм!

12. 2 2006 г.
Добрич


ТИ ПРИЗРАЧНА СИ

Ти призрачна си. Ти си ефимерна.
Сътворих те от мисъл, от блян.
Косата ти е като оникс черна –
в очите – сласт и нито капка свян.

Ръцете ти с движения примамват...
Аз следвам те, превръщам се в мъгла,
която бавно, бавно се разтваря
сред ярките небесни светила.

Изпълваме вселената и там,
сред нейните невъобразими бездни,
аз бях готов душата си да дам,
но с теб да се разтворя и изчезна.

Ти сън си, ала толкова красив,
че аз започвам с болка да се чудя,
трябва ли ми моя делник сив?
Искам ли от теб да се събудя?!

2006 г.
Добрич


ВИЖДАЛА СИ

Виждала си падаща звезда,
от пистолет изстреляна ракета –
красиво цвете с бляскава следа,
а после – мрак над нощните полета.

Виждала си пенеста вълна,
изчезваща на пясъчния бряг,
виждала си златната луна,
закривана от облаците в мрак.

Така изчезна ти – прозрачен сън:
една от многото, които съм прегръщал.
Изчезна като чист камбанен звън,
на който само ехото отвръща.

А аз ще преоткривам любовта:
вълна ще замени вълната прежна.
Луната ще изплува и нощта
отново ще е светла и копнежна.

2006 г.


ОБРЕЧЕНОСТ

Пред тебе като в черква коленича.
Богиня си и знам, ще разбереш,
че неведнъж в живота съм обичал,
но не с такава жар и с тоз` кипеж

на страсти и емоции вълшебни,
отнемащи ми всяка свобода.
Любовите отминали са дребни –
светулки до сияеща звезда.

И аз не искам вече свободата.
Ще съм ти роб от този миг, до век.
Ти само ми дари надежда свята –
милост на Богиня, към човек.

С надежда мога... дай ми само нея!
Откажеш ли я – равно е на смърт!
Не бих могъл отхвърлен да живея,
дори да си илюзия от плът.

2006 г.
Добрич


ИСКАМ ЖАР ДА ИМА

Събрах последните остатъци любов
от моето сърце ранено
и ти я дадох като благослов –
иди при другия и не мисли за мене.

Бъди щастлива, за да съм и аз.
Назад не се обръщай, не вини се.
Чувствата не са във наша власт.
Живей, любима, както ти се иска.

Няма да се вкопчвам в любовта,
защото знам – така ще я убия,
а искам жар да има в пепелта.
Огнището не трябва да изстива.

11. 6. 2006 г.
Добрич


ЗАБРАНЕНА ЛЮБОВ

Как искам да си само миг във моята прегръдка
и устните ми жадни с твойте да се слеят...
По тялото си искам да усетя сладостната тръпка
от нашето докосване и после... да изтлея.

Защото няма да ми стигне миг, да те почувствам.
И вечност няма да ми стигне да те имам.
Но ти си ябълката в райската градина – вкусната
и забранена, и толкова... недостижима.

9. 8. 2006 г.
Добрич




КЪДЕ СИ, МОЯ УЧЕНИЧЕСКА
ЛЮБОВ?

Къде си, моя ученическа любов?
В съня ми идваш само и ме будиш,
но идвай, моя ученическа любов,
за да си спомням колко бяхме луди.

Угасна, моя ученическа любов,
блясъкът в очите уморени.
Старея, моя ученическа любов,
но ти си същата и още си във мене.

В душата, моя ученическа любов!
там пазя зорко образа ти свиден.
До края, моя ученическа любов!
До онзи миг, когато ще си ида.

6. 5. 2006 г.
Добрич

 


ПРЕРОДЕНИ


Да не броим нанесените рани.
Какво ще видим, гледайки назад?
Душите си с горчилка ли ще храним?
Да, минахме през свой си, малък ад,

но ние сме обмислили цената,
ний знаехме, че огън ще гори.
И въпреки това, ти бе жената,
която може да ме претвори.

А аз – мъжът, способен да измие
лицето ти от всеки грозен слух,
да ти покаже дивата магия,
която като песен в теб дочух.

Аз бях мъжът, готов да те открива
отново и отново, Всеки път,
да ти показва колко си красива
и страст да пали в нежната ти плът.

Родени сме, ведно да остареем
и ти го знаеш. Зная го и аз.
Нека да престанем да живеем
с това, което вече е зад нас.

Да не броим зарасналите рани –
по-мъдри ни направиха, добри.
Оръжията вече са прибрани
и онзи огън адски не гори.

21 6 2006 г.
Добрич



ПРИСТАН

Очите ти гледам и сякаш потъвам във тях.
Син океан ме обгръща и чезна задъхан.
През пустиня безкрайна аз към тебе вървях:
нито дъжд ме валя, нито вятър ме лъхна.

Но потъвам сега в този син, много син океан,
който моите рани с магическа сила лекува.
Всеки миг самота и копнеж, всеки блян,
всяка болка по теб, всяка радост си струваха.

Аз дочаках мига, най-щастливия миг:
две очи в синева ме обгръщат и галят.
И горят ме не в зноя на дневен светлик,
А със нежност и обич гореща ме палят.

Океан или огън са твоите сини очи,
или пристан последен за кораба скитник?
Замълчи, моя трудна любов, замълчи!
За телата ни нека са устните днес ненаситни.

8. 2. 2007 г.
Добрич


ЖЕЛАЯ ТЕ!

Желая те,
когато се въртя
в студеното легло                                               
и всички
мои мисли
все при теб ме връщат.
Желая те,
когато, уморен,
заспя.
Желая те,
във всички мои
сънища!
Когато се събудя
и първата ми мисъл
е за теб,
желая те,
любима моя!
Искам да се слеят
телата ни
в танца на живота...
Искам да усетя ритъма
на страст и грях...
защо ли грях?...

Искам да съм
твоето спасение
от самотата,
твоето дихание
и мисъл...
Искам да съм твой
завинаги,
а ти да бъдеш
моя до смъртта.
Желая те всецяло
и обсебващо,
и искам точно толкова
да ти принадлежа.

Но, Господи!
Това е невъзможно!
И само ти разбираш
как ме къса любовта,
а болката
от тази невъзможност
е страшна, нетърпима.
Само ти разбираш,
защото ме обичаш...

04. 2007 г.

 


НЕКА НИ ОБВЪРЗВА

Обичал ли съм досега? Не зная.
Безумие ли чувствата родиха?
Измислен свят ли е – се питам – Рая?
Чертите ти напълно го изтриха.
А буря е в душата ми и там
море от чувства страшно се вълнува.
Това е любовта и – знам –
едва ли по-красива съществува.
Нека свети, нека да се сбъдва,
единствена и трайна да е тя,
любовта, която ни обвързва.

25. 04. 2007 г.
Добрич


МИСЛИ ЗА МЕН

Мисли за мен като за сбъдване
и аз ще дойда! Вярвай ми, любима!
Ще взема само вярата на тръгване,
че истински и цялостно те имам.

И там, край тихите води на Дунав,
секундите ще спрат във съзерцание,
душата ми ще трепне като струна,
подръпвана от твоето дихание.

Презрял морал и всяко лицемерие,
и скрупулите свои победил,
аз ще прекрача святото преддверие
на храма, в който някога съм бил.

Мисли за мен като за сбъдване
и аз ще дойда! Вярвай ми, любима.
Ще взема само вярата на тръгване,
че любовта ни е необозрима.

2007 г. Русе

 


МУЗИКА

На Нел
... Дори и тишината между нас
звучи като соната на Шопен.
И даже да не чувам твоя глас,
аз зная – мълком разговаряш с мен.

Без думи се разбираме със теб.
Нима със тях любов ще обрисуваш?!
Достатъчни са нашите ръце
и музика от танца им да чуваш.

Достатъчно е, тялото ми, в зной,
от твоето да тръпне и изгаря,
да не усеща нито миг покой,
а всеки миг – за нас – да се повтаря.

Достатъчно е с теб да сме едно,
във оня миг на страстна еуфория –
най-търсения израз на любов,
най-слушаната някога симфония.

14. 06. 2007 г.
Русе

 


ОБИЧАШ ЛИ МЕ?

На Нел
„Наистина ли ме обичаш?” – питаш ти.
„Обичам те до болка!” – ти отвръщам
и виждам как в очите ти блести
искрица, и в усмивка се превръща.

Звучим като в изтъркан водевил,
но как е хубаво да кажеш „Аз обичам!”.
И щастието в другия открил,
да разбереш, че също си обичан.

„Наистина ли ме обичаш?” – питаш ти.
„Обичам те до болка!” – ти отвръщам.
Светът на тези думи се крепи –
познати и изтъркани, все същите.

17. 07. 2007 г.
Русе


УСЕЩАНЕ ЗА РАЙ

На Нел
По успоредни пътища вървяхме...
пресякоха се някъде в безкрая.
Животът си един без друг живяхме,
а днес сме откриватели на Рая.

Душите ни се сливат във една
и всяка себе си във другата открива.
Край нас – феерия от светлина
и в нея ти си толкова красива.

14. 08. 2007 г.
Русе