Връзка с автора: chenkov06@gmail.com

 


НАЧАЛО

СЪВМЕСТНИ



РЕЦЕНЗИЯ ЗА СТИХОСБИРКАТА
В ТЪРСЕНЕ НА СМИСЪЛА
ЛЮБОВНА ЛИРИКА
ЧЕТИРИСТИШИЯ


 

СТИХОСБИРКИ


СЪКРОВЕНО
КОГАТО СИ ГОТОВ ДА ПОЛЕТИШ
ПРЕАДЧУВСТВИЕ ЗА ЛЯТО
НЕ СЪЖАЛЯВАМ

 

НЕИЗДАДЕНИ


СТИХОВЕ
ПРЕЗ СМЯХ КАЗАНО
МИСЛИ И АФОРИЗМИ
РАЗКАЗИ И ФЕЙЛЕТОНИ
ПОД ЛУПА
ЦИТАТИ...
ХАЙКУ
ТЕКСТОВЕ ЗА ПЕСНИ
ПЕСНИ ПО МОИ СТИХОВЕ
БОДЛИЧКИ
ВИДЕО
ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ
РУБАЙЯТ
Валерия ИВАНОВА
Румен ЧЕНКОВ

ГОВОРИ МИ, ЛЮБОВ!

– Говори ми във мрака! Просто нещо кажи!
Твоят глас е за мен като музика нежна.
Говори ми, любов! Укори ме, лъжи,
погали моя слух с тихи думи, копнежни.

– Думи нямам сега – те замряха на устните.
Само сълзи в очите издайно блестят.
Много мигове с тебе, любов, сме пропуснали,
невъзможно е дните да върнем назад.

– Няма минало, бъдеще. Има само сега.
Този миг съкровен, е за двамата важен.
През сълзите ти виждам щастлива нега,
а очите ти колко неща са готови да кажат...

– Целувките ти, нежните слова...
нима повярва, че съм ги забравила.
Незабравима си остава любовта,
която е следи във нас оставила.

16. 05. 2007 г.


Валерия ИВАНОВА
Румен ЧЕНКОВ

ЗАКЪСНЯЛА СРЕЩА

– Не казвай, че животът е пред мен.
Изгубих го, безкрайно да те търся.
Когато те намерих, посребрен,
при тебе идвам уморен и късен.

– Прощавам ти, макар да идваш късно,
виж косата, от чакане бяла е.
Нека тази любов, закъсняло-възкръснала
и за двама ни ново начало е.

– Колко дълго сме чакали с теб
този миг, тази среща задъхана!
Колко нощи и дни, без ответ
"разговаряхме" с устни изсъхнали!

– Щом зърнах те, мигом разбрах,
че съдбовна е нашата среща
и мислено си пожелах,
всеки изгрев със теб да посрещам.

– Исках толкова много неща
да ти кажа, а сякаш подминах ги.
И мълча... и догаря свещта...
Боже, как те обичам! Завинаги!

18.7.2006 г.


Евгения ТОДОРОВА
Румен ЧЕНКОВ

ЩЕ ДОЙДА С ВЯТЪРА

– Ще дойда с вятъра, при теб и ще остана,
луната ще е като пита, ококорена над нас.
Ще те покрия с аромат на лято цялата,
а ти със всеки атом свой ще ме обичаш.

– Ела със полъха му нежен и очакван,
луната пълна тази нощ ще проревнува.
Ухаеща на топлина, от ласките ти пареща,
със атомна любов, аз тебе съм очаквала.

– ... ще ме приемеш нежно, с поглед влюбен,
с ръце, изтръпнали от чакане...
Ще поговорим и за другата, но... после,
когато се наситим на телата си.

– Тя, другата, е пръстенът поставен на ръката...
и делникът, и празникът във теб.
Ще бъда въздухът в гърдите ти от вдишване,
пулсиращ зов, изригваща вселена от любов.

– А аз ще бъда песента в душата ти –
дано не ти омръзне да ме слушаш.
Ще бъда твоята молитва съкровена –
дано не спреш с любов да я изричаш,
докато се отдаваме с взаимност
на палещата страст в телата ни.

– Телата ни преплетени - два храма святи
в молитвената песен на душата, нежен зов.
Със болката си от небето, съм те просила.
Завинаги бъди и остани, ти моя песенна любов!

18. 04. 2007 г.


Евгения ТОДОРОВА
Румен ЧЕНКОВ

ПТИЦА... СКИТНИЦА

– Птица съм от време неотлитнало в очите ти,
сълза от спомен, че нещо си отива.
Била ли съм в очите, като въглени,
които прах оставят винаги след себе си?

– Птица си, свободна като вятъра;
Сълза от неизречени желания...
Била си в мен, а аз съм те очаквал,
била си път - вървях през сухи бурени.

– Навярно затова отлитам и се връщам.
Неизвървяна, необичана и неразбрана...
Да беше ме изрекъл... щях да те обичам
и нямаше душата ти да е самотна.

– Сега те имам само в стари спомени
и в тях се крия като във убежище.
Макар понякога да се завръщаш, празна е
душата ми, без любовта ти, скитнице!

– Със къщичка за птици във очите,
със пясъчният замък от съня си,
при тебе се завръщам аз. Прости ми,
но да остана... не моли ме.

19. 2. 2007 г.


Христина РАДОМИРОВА
Румен ЧЕНКОВ

КАЖИ МИ, ПРИЯТЕЛЮ

– Кажи ми, приятелю мой,
когато умират орлите,
намират ли нявга покой
крилете им, там под скалите?

– Не са ли крилете в покой,
когато са там, във простора?
Тяхното истинско място е той –
не под скали и в отмора.

– Кажи ми, приятелю мил,
къде са крилете човешки,
защо е човекът безкрил
сред толкова мъка и грешки?

– Човекът, приятелко, има крила –
това е духът му безсмъртен.
Дори изтерзан от беди и тегла
лети той със вятър попътен.

29 ноември 2010 г.
Стара Загора - Русе


Христина РАДОМИРОВА
Румен ЧЕНКОВ

ТИШИНАТА НА ТЪМНАТА СТАЯ

– Тишината на тъмната стая
с бели спомени в мене крещи,
и загледана нейде в безкрая
те сънувам със будни очи…

– А сънуваш ли нощите чудни
с аромат на липа и жасмин
и телата ни слети, безумни,
как танцуват във ритъм един?

– Помня бурния танц на звездите,
в който с твоите ласки трептях.
Онзи сладостен стон във гърдите…
През вселената с тебе летях!

– Само спомен не искам да бъда
от една мимолетна любов.
Нека твоя мечта да съм сбъдната
или отглас от пламенен зов!

– Позовавам те с име на птица,
в мен размахала силни криле –
със зората тъй светла и чиста,
подарила ми свойто небе.

– А когато отново сме двама
пак светът ще е само за нас.
Да сме заедно просто е карма.
Ти и аз сме във нейната власт!

– Да се слеем във ново начало –
с пъстрокрила надежда ела!
Тъй е слънчево моето тяло,
виж душата ми – песен е тя.

– Спомен днес е мечтата ни сбъдната.
Само миг тази нощ е за нас,
А душата ти – струна опъната –
резонира от ласки и страст.

30 август 2010 г.
Русе - Стара Загора


Христина РАДОМИРОВА
Румен ЧЕНКОВ

ОСТАНИ!

– Съзнаваш ли какво направи с мен?
Как животът ми дойде и промени?
Разбираш ли, че аз от този ден
до болка ще повтарям: "Остани!"?

– Сърцето ми е в твоите ръце,
защото всъщност ме намери ти…
И моят ден огромен ще расте,
за теб събрал най-ярките лъчи!

– Самотен бях, живота си ругах,
защото той към мене не поглежда.
Сега аз нещо простичко разбрах:
винаги е имало надежда!

– И помниш ли, във парка те видях
мечтите си как пръскаше в простора…
В очите ти надникнах и съзрях
пътеката ни, водеща нагоре.

– Спомням си усмивката, гласа.
"Защо сте тъй самотен?" – ме попита.
Надникнах в две безкрайни небеса,
в които нашата любов бе скрита.

– Сърцата ни с красив камбанен звън
в един туптеж завинаги забиха.
Поглеждам през прозореца навън –
сезоните във пулса им се скриха.

– Един сезон със друг ще се смени
и тъй, докато с тебе побелеем,
а онзи зов отчаян "Остани!"
от миналото тихо ще се смее.

26 ноември 2010 г.
Русе - Стара Загора


Христина РАДОМИРОВА
Румен ЧЕНКОВ

СТРЪКЧЕ НАДЕЖДА

– Всичко си има начало и край.
Всичко се ражда и после умира.
Казват, че имало някъде рай,
щастие, дето безкрайно извира…

И всред безумия, болка и грях,
взела в сърцето си стръкче надежда,
аз под прозорчето твое се спрях…
Колко ли глупаво всъщност изглеждам!?

Без да погледнеш навънка дори,
може би тихо пердето ще спуснеш...
Стръкче надежда в пръстта ще гори
утре когато ще минеш от тука!

– Ти не разбра – зад пердето седя,
и във пръстта аз се вглеждам.
Стръкчето твое надежда видях –
беше до моето стръкче надежда!

16 май, 2011 г.
Стара Загора - Русе