Връзка с автора: chenkov06@gmail.com

 


НАЧАЛО

В ТЪРСЕНЕ НА СМИСЪЛА



РЕЦЕНЗИЯ ЗА СТИХОСБИРКАТА
ЛЮБОВНА ЛИРИКА
СЪВМЕСТНИ
ЧЕТИРИСТИШИЯ


 

СТИХОСБИРКИ


СЪКРОВЕНО
КОГАТО СИ ГОТОВ ДА ПОЛЕТИШ
ПРЕАДЧУВСТВИЕ ЗА ЛЯТО
НЕ СЪЖАЛЯВАМ

 

НЕИЗДАДЕНИ


СТИХОВЕ
ПРЕЗ СМЯХ КАЗАНО
МИСЛИ И АФОРИЗМИ
РАЗКАЗИ И ФЕЙЛЕТОНИ
ПОД ЛУПА
ЦИТАТИ...
ХАЙКУ
ТЕКСТОВЕ ЗА ПЕСНИ
ПЕСНИ ПО МОИ СТИХОВЕ
БОДЛИЧКИ
ВИДЕО
ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ
РУБАЙЯТ

ПОВЯРВАХ


Аз бях отявлен атеист
и Бога псувах с глупава наслада.
Като фанатизиран комунист
очаквах за това награда.

Крещях неистово: "Бог няма власт!"
Опивах се от нагласени фрази.
Навреме се усетих – Бог е в нас!
От богохулство Господ да ме пази!

Ще питате: "Така ли отведнъж
заменя се неверието с вяра?"
Тя не дойде като внезапен дъжд,
а бавно пътя си към мен прокара.

Разбрах, че само Бог е властелин
над моята душа и над всемира,
че Неговият еднороден син
за мен на кръста бе умирал.

Повярвах истински и нека Бог
на всекиму даде подобна радост,
защото вярата е свят залог
за Неговата щедра благост!

1991 г.
Габрово


   Стихотворението е написано два дни след пуча в Русия. Тогава се радвах, че един народ се събужда от дълбокия си сън. Дали съм бил наивник? Има ли значение? "Всичко тече, всичко се променя".

ДЕН ПЪРВИ

Тресе се източният колос
пред погледите на света
и с вик "Диктаторите долу!",
той се въздига от калта.

Ехтят от възгласи площадите.
Събужда се един народ
и ражда се на барикадите
със мъка новия живот.

Превратът – дело на червените –
в зародиш още потушен,
успя да ускори промените –
превърна се нощта във ден!

Ден първи на епоха нова,
за много недочакана, уви.
Ден, в който падаха окови
и се изправяха глави.

Ден на прераждане. Ден-клада,
върху която изгоря
една недостроена сграда.
Една илюзия умря.

1991 г.
Габрово


НЯМА КОМУНИЗЪМ

                     На Георги Марков

Трябваше да доживееш срива,
защото той бе твоята мечта.
Един кошмар безславно си отива,
но ти не си безмълвен под пръстта.

Системата, от Изток присадена,
разголена от тебе пред света,
днес гърчи се в агония последна,
и ти не си безмълвен под пръстта.

Стените рухват и страха го няма,
говорим не с притворена уста.
Аз радвам се: в промяната голяма,
ти не стоиш безмълвен под пръстта.

С две думи – няма комунизъм!
Човечеството се разделя с болестта;
животът в нови пътища навлиза,
а няма власт над твоя дух пръстта.

1991 г.
Габрово


В ТЪРСЕНЕ НА СМИСЪЛА

Какъв е смисълът? Това е стар въпрос.
Защо живеем и защо сме тука?
В душите ни засяда като рибя кост,
по съвестта ни непрестанно чука.

Едва ли някой го е разгадал,
но всеки отговора търси упорито,
отива си, макар и неуспял,
а истината си остава скрита.

Но туй е нашата енергия и плам,
път и жажда за живот това е.
А в пътя всеки се изгражда сам
и истината търсейки, дерзае.

1992 г
Габрово


* * *

На мен ми се смеят: наивен съм бил,
глупав и – в кой свят съм всъщност?
Стига съм мислил като дебил.
Що за архаична същност?!

Как не разбирам, че в този лош свят
всеки краде или мами.
"Може ли с честност да станеш богат?" -
и ме потупват по рамото.

"Скубят те всички, като петел.
Нима ще им правиш метани?!"
"Там, накъдето ти си поел,
всички са с кожи съдрани."

"Скрупули, братко, недей да държиш,
иначе глад ще те хване."
"Онзи с BMW-то – ясно го виж! –
кисне и той в Социални…"

"Ако си свестен, не струваш и грош" -
пак ме потупват по рамото…
Аз ли съм глупав, светът ли е лош,
дяволът знае си само.

1997 г.
Добрич


НА 45

"Като зърна от тежка броеница
изнизаха се дните и годините
и всеки ден е мъничка частица
живот – незнайно где отминал."

Аз същият съм или пък не съм –
годините лицето ми променят.
И миналото се превръща в сън,
сезоните един след друг се сменят.

По всякакви логически закони
трябва вече да съм помъдрял –
да не заменям кон за корнишони...
Трябва... но едва ли съм успял.

И се теша, че времето отминало
все нещо е оставило и в мен.
Едно гори, а друго е изстинало,
с едно съм слят, а с друго – разделен.

Нещо умира и нещо се ражда:
какво да направиш – живот!
Пия си бирата – ама че жажда...
Четирийсет и пет са си хомот!

Въпроси напират и чукат досадно
по моята празнична маса.
Засипват ме, хапят и ми е гадно!
Пия си сам, а е тясно.

Колко ли взел съм? Колко съм дал?
Късно е да питам... или рано?
Добре, че не зная. Успял, не успял –
нещичко от мене ще остане!

2006 г.
Добрич


АПАТИЧНО

Забързани
като в смешен каданс,
от неволи, изпадащи в транс;
устремени с надежда
в бъдното,
не усещаме как времето
бърза
да ни изпрати в отвъдното.


DEJA VU

Ще дойдат комунистите на власт
с фанфари, знамена и петолъчки –
историята учи, но не нас:
забравихме кубратовите пръчки.

Ще дойдат триумфално и без свян,
с електорат от белокоси старци
и ще се върне времето на Жан...
о, грешка на езика. Нарцис.

Септември пак ще бъде месец май,
пак птиците ще пеят за Димитров,
отново всички ще живеем в рай,
а вождът Путин ще ни гледа хитро

от хиляди портрети и стени;
от малкия екран ще ни се хили.
С “другарю”, “господине” ще смени,
а ний ще се държим като дебили.

Ще бъде всичко както е било,
защото “бабата” не се е променила.
Но туй – когато си отиде Симеон.
А демокрацията... тя е подранила.

3 VIII 2004 г.


БЕЗРАБОТЕН

            На тези, които,
            притиснати от обстоятелствата,
            отнееха живота си

Съкратен,
без пари,
безимотен.
С лекота победен.
Отвратен от живота.
Отритнат!

Ненужен,
самотен.
Без съпротива.
Що за дар незаслужен?!
Що за номер ми свиват?!
Безработен!

Знам –
такова
е времето.
Само аз ли съм там,
в центъра на промените.
Обнова!

Стотици
очакват
с тревога
своя жребий.
Стотици –
атеисти
и вярващи в Бога,
проплакват,
победени,
отиващи на боклука.
Отчаяни и обезверени.
Без надежда за слука.
Загиващи!
Обречени на мизерия.
Босяци.
От чужбина облечени.
Потенциални просяци...
Отчуждение!

Всички
бавно
потъваме,
смирени по привичка.
В бурята се огъваме
безславно,
очаквайки чудо.
И като щрауса,
заровили глави в пясъка,
чакаме
Господ
Аллах,
и Буда,
да обуздаят хаоса.
Чакаме някой месия,
но боговете крещят:
"Да ги нямаме тия!!!"

И няма
надежда
за оправия.
Нагоре поглеждам
и – мрак!
А долу,
на тази нещастна земя,
около мен,
обезверен,
победен,
без достойнство
загива човека.
И няма надежда,
Няма месия.
Боговете крещят:
"Да ги нямаме тия!!!
Правилата
определяте вие!"

Така ли?!...
А защо,
без да искам,
неволно,
полека,
от човек,
се превръщам
в отрепка?!
И не съм само аз.
Децата бащите си
гледат в очите
с обвинение,
а те – по кръчмите,
гасят във вино
болката.
Падение!

Няма правила!
Всеки се спасява
както може –
и вярващи,
и безбожници
потъваме здраво,
стъпили на раменете
на ближния,
който е зомби -
без душа,
без емоции,
без желание за
справяне,
без грижи...
и едва ли разбира
законите
на всемира.
Оцеляване!

Безработен –
значи ненужен,
значим
колкото плужек.
Виновен,
че жив съм.
Неудачник,
очакващ от чуждите
милост
и хуманизъм.
Безработен –
значи мизерия.
Но... има изход!
Без истерия.

С последните жалки пари,
евтино
и на сметка,
без притеснение,
от близката дрогерия,
ще си купя въже...
с последната
моя заплата
и вкъщи,
на някоя здрава греда,
ще увисна блажен,
определил правилата.
Спасение!


О, ВРЕМЕНА, О, НРАВИ!

Темида е със вързани очи,
за да не вижда как я изнасилват.
Темида ляга кротко и мълчи –
та тя е слаба, крехка и безсилна.

А те са ненаситни в свойта страст –
проникват грубо и я обладават.
Това е демонстрация на власт,
която нищо свято не признава.

След акта кротко ще се вдигне тя,
ще пооправи тогата си бяла,
ще пофлиртува после със властта
на тези, под които е лежала.

21 юни, 2009 г.
Русе


ТРЕВОЖНО

"Език свещен на моите деди..."
Преведе ни през хиляди беди.
През времето ний минахме чрез тебе.
Ти колкото България си древен.

Но днес с модерни думички те кичим,
а ти без тях богат си, мелодичен.
Забравяме те, наш език свещен,
за срам на всеки, българин роден.

И буквите заменяме несетно,
а дадохме ги щедро на света.
С тях съхранихме словото заветно
хиляда наши, български лета.

Да бяха живи солунските братя,
Те биха се срамували за нас.
Трудът им във забвение ще пратим,
накичени със чужди писмена.

Нима са срамни буквите на Кирил,
че пишем на латиница сега?
Изискване на времето ли, що ли,
е туй кощунство скверно? Докога?!

Докато стойността си осъзнаем,
от родното ли все ще се срамим?
Европа с подражание ще смаем –
бидейки сноби, кой ще ни търпи?!

"Език свещен на моите деди..."
За нов живот ти би се възродил.
Не вярвам аз, че краят ти е близко,
макар да си говорим на английски.

1995 г.
Добрич


ПЪТЯТ

Седя на терасата.
Долу отсреща е пътят.
Трепти от омарата
и коли, като хали летят
в двете посоки.
Къде ли отиват?
Откъде ли се връщат?
Пътят трябва да знае,
но не казва.
Някога бях част от него:
отивах някъде
и се завръщах,
а днес го гледам отвисоко,
блестящ и недостъпен.

Понякога, когато
ми стане тясно
в малката гарсониера,
излизам на терасата
и чувам как ме вика
да тръгна по него
за някъде.
Колите отиват,
други се връщат...
по същия този,
примамливо-близък
и толкоз далечен път,
който ме мами и вика,
а аз не излизам...

Но някой ден,
преситен от
толкова взиране,
ще стъпя на блестящия
му гръб
и ще подгоня вятъра,
а пътят ще ме отведе
нанякъде.
И няма да се върна,
защото... ми омръзна
да го гледам.

2006-2007 г.


КАК ДА СЪХРАНИМ НЕСЪХРАНИМОТО?

Понякога ни се приисква
да спрем мига.
От суетност ли, от що ли?
Но той минава близко
и губи се като вълна
навестила брега,
понесъл на свойте криле
миналото ни и още нещо,
но какво ли?

Може би мимолетната тръпка
от някоя забързана целувка,
направила ни мъже.
Може би мириса на неразтворена
розова пъпка,
напомнящ нетактично за Нея –
първата жена в мъжките ни
спомени.

И за да спрем мига,
за да не се изгуби,
изобретихме фотоапаратите –
поредната заблуда.

И съхраняваме миг подир миг,
и грижливо ги кътаме
в някой прашен, забравен албум –
миг подир миг!
Като дрехи във куфар ги сгъваме,
от суетност ли, от що ли водени…
но я няма тръпката,
нито аромата на Нея –
първата жена в мъжките ни спомени…

Как да съхраним несъхранимото?

1994 г


НАГОРЕ

Мускулите ни треперят, но вървим
нагоре, все по стръмната пътека.
Зад нас са всички мостове, но ги рушим –
някой май ви е излъгал, че е леко

безкрайното вървене към върха.
Не чакайте носилки и носачи.
Хвърлете в бездната зад вас страха.
Един се хвърли. Беше неудачник.

Хлъзна се, неволно изрева
и шеметно надолу се понесе.
Вкопчихме се в жилава трева,
а ехото стократно ни потресе.

И пак нагоре устремили взор,
със зле продрани лакти и колене,
на своя страх ний дадохме отпор,
напредвайки без жалби и скимтене.

Целта е не върха, а да вървим.
Той все пред нас в мъгла ще се обвива.
Не спираме. На себе си дължим,
възходът ни напред да не застива.

19. 08. 2006 г.
Добрич


ДЪЛГА ПРОЛЕТ

Дали от някой ъгъл ще изскочи зимата
и кротко ще прониква в мен кат` зла магия,
или защото се затопля бавно климата,
сърдита, другаде в усоите ще вие.

Дали ще бъде бяла или просто есенна –
с мъгли и дъжд, и вятър непокорен,
или ще бъде празнична и песенна,
а в стаята прозорецът ще е отворен...

Ще я посрещна, сбрал усмивките на лятото
и топлината в две очи, проникващи във мене.
Ще приютя във моя дом на вятъра стакатото,
ще се стопят в дланта ми две снежинки ледени.

И аз ще съм щастлив, защото пак я има,
защото аз горя, душата ми е в полет!
И тази гостенка прекрасна, зимата,
ще бъде дълга, дълга и красива пролет.

07 декември 2007 г.
Русе


БЛАГОСЛОВ

Щастлива да е Новата година!
Любов и здраве да не ви отминат!
Добра и щедра да ви е съдбата;
прекрасно бъдеще да има за децата!
Да носим в себе си искрица доброта
и по-приветлив да е в бъдеще света!
Божията светлина да е над вас
и днес, и утре, и до сетен час!

1. 1. 2008 г.
гр. Русе


НОВА ГОДИНА

В чашите да сипем руйно вино!
В душите ни днес музика звучи!
Да вдигнем тост за Новата година,
с искрящи от веселие очи!

Трапезите да скърцат, натежали,
отрупани със празнични блюда.
Навън да вият белоснежни хали –
в очите ни да има топлина!

Поне на този празник да сме ведри:
надежда има в утрешния ден!
За всеки по зрънце ще се намери.
От Бога тя е дар благословен!

А Старата с усмивка да изпратим.
Добра ли, зла ли – вече е зад нас.
Още с година-опит сме богати.
Година нова чака своя час!

За нея с пълни чаши да се чукнем,
с надежда, че ще е щастлива тя.
Наздраве! Пожелавам ви сполука!
Успешни дни и истински дела!


ЧОВЕК СЕ БОРИ

Човек се бори докато е жив
с превратностите на живота труден,
а той понякога е сив,
понякога – красив и чуден.

Веднъж с любов ще те дари,
а друг път с пръст ще те нахока.
Ще те затрупа той с пари
или ще те направи просяк.

Ще те качи на някой връх
и тъкмо мислиш, че си вечен,
преди последния си дъх,
ще разбереш, че си човече.

Днес гали те със длан добра
по темето, като грижовен татко
и струва ти се, че игра
е тоз живот, безкрайно сладък.

А утре пламваш. Да, шамар
от тази, същата ръка... корава
превръща битието ти в кошмар –
пионка си, която разиграват.

Човек се бори докато е жив
с превратностите на живота труден
и трябва да е търпелив,
готов на всичко, смел и буден!

22 февруари 2008 г.
гр. Русе


ЩАСТИЕТО

Когато слънцето се скрие и звезди
се отразят в очите ти красиви,
разбирам, както никога преди,
че малко трябва, за да сме щастливи.

Когато вятърът в косите ни шепти:
"Дарявайте любов, затуй сте живи!",
разбирам, както никога преди –
щом даваме, сме истински щастливи.

Когато хлябът си със просяк споделим,
когато към врага сме милостиви,
не спираме до края да вървим,
тогава ще сме истински щастливи.

Когато своя смисъл изберем
и крачим с него в пътища трънливи,
все някой ден това ще разберем,
че можем да умираме щастливи.

Ще разберем, че то е вътре в нас,
не се купува и не се продава,
не идва с положение и власт –
от люлката то даром ни се дава.

10 юли 2008 г.
Русе


НЕ, ЗАЩОТО...

Аз съм капка от млечния път.
Аз съм мъничка част от Всемира.
Световете край мен се въртят
и чрез тях свойта същност намирам.

Не напразно съм зодия Лъв:
Аз съм горд и живея достойно.
Бих желал да съм винаги пръв
и да имам желаната стойност.

Милостиня от никой не ща.
Милостив съм, когато е нужно.
Вдъхновяват ме дребни неща,
а от хорските болки съм тъжен.

Не защото съм зодия Лъв,
а защото човек се наричам,
в мен животът е жажда и стръв
да съм винаги аз, да обичам.

Може би за едни съм чудак,
който плаче в кварталното кино,
а за други съм просто добряк –
грешен чарк във перфектна машина.

Не защото съм зодия Лъв
често имам сълзи във очите.
Аз човек съм. Ще бъда такъв,
докато ме повикат звездите!


ПРОЩАЛНО

                  На баща ми

И чакана, тя идва неочаквано
и с пръсти костеливи пръска самота.
Оставя ни объркани, покрусени, замаяни
и взела своя дан, отива си смъртта.

Избра си тебе и те навести.
От близките си приеми последно "Сбогом!"
Отиде в друг живот и ни остави ти.
С надежда молим се да срещнеш Бога!

13 април, 1997 г.
Дoбрич


ПРИЯТЕЛИТЕ

         На приятелите, които си отиват

Приятелите си отиват! Бързат.
За оня свят – навярно по-прекрасен,
но ние с тях завинаги сме свързани,
какво, че времето без време ги отнася.

Приятелите си отиват! Не успяваме
приживе да им кажем, че са истински.
Те тръгват тихо – ние тук оставаме,
спестили им най-съкровени истини.

Но те са в нас като следа от огън,
която не изчезва, не изстива.
И истински ли са приятелите, могат
от онзи свят да ни подкрепят мълчаливо!

26.12. 2011 г.
Русе


ПОД ТУЙ БЕСИЛО

Той крачи сам към черното бесило,
презрял живот, за свята свобода.
Каква ли трябва да е тази страшна сила,
дарила ни най-светлата следа?

Отново там България изгрява,
във онзи мрачен февруарски ден.
И траурен, той вечно в нас остава –
трагичен и величествен! Свещен!

Защото робът за живот възкръсна
под туй бесило и след тази смърт.
Защото там страхът ни се разпръсна –
избрахме своя героичен път!

Апостоле, България тъгува,
но горда е със подвига ти свят.
Защото свобода не се купува
и само чистите във името й мрат!

15. 02. 2012 г.
Русе


АБИТУРИЕНТСКО

Вземи юздите на живота си и знай –
във него има пътища различни
и всеки лесен път ще обещава рай,
ще те примамва, но ще е безличен.

Не се плаши от трудните пътеки,
защото те ни водят към върха!
Малцина са по тях! Не тръгва всеки,
а само победилите страха!

И само тези, дето са готови
да носят храбро трънени венци
и да разкъсват своите окови.
По тях вървят родените бойци!

Бъди боец и смело поеми нагоре,
миражите за други остави!
И не, не спирай, даже да си морен
Пътека ако няма – направи!

04. 04. 2012 г.
Русе


НЕ МЕ ТЪРСИ

Не ме търси под тежък, зеленясал кръст,
когато си отида в някоя студена зима.
Аз няма да съм в гроб и под студена пръст –
мен там, любима, няма да ме има.

Не слагай цвете, свещ или вино,
където тялото ми вечно ще почива.
Тревата нека се превърне във сено –
то не душата на поета ще покрива.

Недей от мъка помени за мен
да правиш с мисъл Бог да ми прощава.
От Него този свят е подреден –
животът, мила, вечно продължава.

Затуй не ме търси във гроб студен!
Бъди щастлива, не неутешима,
защото ще се срещнем някой ден.
Във онзи гроб мен няма да ме има!

Русе
18. 08. 2012 г.


ПОЕТЪТ МОЖЕ...

Поетът може в думи да се скрие
и да не видиш неговия лик.
Той може във глухарче да се свие
и да обходи всеки материк.

Поетът може нощем да будува
над листа бял и всеки парещ стих
да създаде във пот и с болка жива
в незнаен час – безименен и тих.

Той може лесно да разплаче всеки
или пък бързо смях да ви даде,
и може през трънливите пътеки
цял свят след себе си да поведе.

Поетът може лесно, само зарад вас
да изживее страст неустоима,
а може крепко да издигне глас,
когато в този свят неправда има.

Той може всичко. Може да кърви
от раните ви. Може и да страда.
А може пътя на Христос да извърви
за вас, без благодарност и награда!

От пепел може да се възроди
и истини до болка да повтаря,
но ако любов у вас не породи,
на своя клада вечно ще изгаря.

20. 08. 2012 г.
Русе


ДА ТЕ ПРЕЖИВЕЯ

Не ме почака, лято! Не почака!
Отиде си, отново неживяно.
Морето със солени сълзи плака,
откъснати от бяла морска пяна.

Не знам дали за мен или за тебе,
но в стихийния му непокорен глас
болката за твойто слънце стене –
с цялото си същество я чувствам аз.

Ще се завърнеш в пулса на вълните
и ще бъдеш пак примамливо, горещо.
Повикай ме, когато под стрехите
птиците в любовен танц се срещат.

Повикай ме, щом някой ден от юг
предизвести за тебе суховея!
Аз обещавам, лято, че ще бъда тук,
истински за да те преживея!

07. 09. 2012 г.
Русе


АКО ИМАХ

Ако имах магическа сила,
бих раздавал подаръци аз:
на децата любов и закрила,
а на мъдрите сила и власт.

Милозливо сърце на богатия,
на бездомника късче подслон,
на самотника обич и щастие,
на сирачето майка и дом,

на безпътния цел и посока,
на бедняка аз здраве ще дам.
На неверника вяра дълбока
и пътека към Божия храм.

На нещастника вътрешна воля
да направи щастлив своя ден.
Изцерил бих за миг всеки болен,
всеки, който от друг е ранен.

Но надежда на всички бих давал,
че добро носи всеки от нас
и че никого Бог не оставя
в най-щастлив и в най-тягостен час!

18 декември 2012 г.
Русе


НАХАЛНИЦА

Когато лято още във душата ми бушува
и ветрове издуват корабни платна,
кръвта е сякаш вино прекипяло и лудува,
нелепо в тялото ми се промъква есента...

"Почакай, Есен! Знам, че си красива,
но аз не съм те канил нивга в моя дом!
На прага идваш със усмивчица фалшива,
а после сядаш на дивана мълчешком.

Какво те води в този час? Сега е лято.
В стихията си още е проклетото... Нали?...
Не казвай само, че ми носиш леден вятър!...
Отивай си и за подслон не ме моли.

Обичам вятърa в косите ми да духа,
да си играе с мен, но само ако е южняк.
Отивай си! Не чуваш ли? Нима си глуха?
И не кръстосвай тъй нахално крак връз крак!

Кафето си изпи и поговорихме си малко,
сега си тръгвай вече! Моля те, стани!
Ще трябва да се разделим. Не ми е жалко..."
Не чу и трайно в моя дом се настани.

02 януари 2013 г.
Русе


БЕЗКРАЙНОСТ

"Той бе поет", навярно ще рекат,
но мен тогава няма да ме има.
Очите уморени ще заспят,
видели своята последна зима.

"Той бе добър", жена ми ще рече.
"Той в стихове душата си раздава".
А Дунав все така ще си тече,
водите му край Русе ще минават.

След мен е ясно, че ще има пак
красиви пролети, студени зими,
светликът земен ще залязва в мрак –
процеси стари, вечно повторими.

И всичко ще е, както и преди –
нали животът вечно продължава.
Навярно друг поет ще се роди,
ще се покрие може би със слава.

"Добър поет е" – някой ще рече,
прочел докрай поредната му книга.
А Дунав все така ще си тече
и крайната си точка ще достига.

15. 01. 2013 г.
Русе


ЛЮБОВ

Все по-често мисля си за края.
Може би ще си отида млад,
разменил примамливото в рая
за любов към този грешен свят.

Да, любов! Макар несподелена,
непонятна, може би, за друг,
но за мен – пречистваща и земна,
колкото е земно всичко тук.

И дано когато си отивам,
да е със отворени очи.
Жаден поглед в този свят ще впивам,
даже и пред райските врати.

1997 г.
Добрич


* * *

Понякога за онзи миг си мисля,
когато тихо ще склопя очи
и след предългото гостуване,
спокоен ще си ида у дома.
Ще спрат да се изнизват дните
и садистичната им монотонност,
ще коленичи пред истинската
моя същност, в безсилие.

Мисля си за вечността,
която носим в себе си,
и която ни принадлежи
по силата на Божията воля;
за радостта от свободата,
мисля;
за необятната безкрайност
на всемира.

И ако има блаженство на този свят,
показващ ми гърба си,
с цялото си същество го чувствам,
разбрал една библейска истина:
отново някой ден
ще се завърна.
А ти, Животе, ще си по-приветлив.
Ще дойда пак на този свят,
но не в сегашните окови,
а моят неприветен домакин –
Светът – ще спре да се надува,
и ще се отвори
нов и дружелюбен.

Това е пътят, по който вървим,
и който ни води при Бога.
Минава през тази земя
и всеки живот,
изживян от душата,
е крачка по дългия път.

Всички сме пътници,
тъй че –
както е казал поетът:
"Еще не вечер, еще не вечер!"


ЗАЩО Е АД

В училищата учихме за Ленин
и нито дума как да сме добри.
Бог и Вяра бяха забранени –
за нас не съществуваха дори.

Морал и етика пък бяха буржоазни –
"западен бълвоч и пълна смрад".
А днеска простотията ни дразни
и тюхкаме се, че живеем в ад.

И ще е тъй! Държавата ще пати,
защото пълнеха главите ни с боклук.
Бог сменихме с комунисти-психопати,
които ни докараха до тук.

Не само за заплати ви говоря,
за пенсии, и за хроничен глад!
Духовност няма нито тук, ни "горе",
затуй живеем от години в ад.

30. 01. 2013 г.
Русе