Връзка с автора: chenkov06@gmail.com

 


НАЧАЛО

РАЗКАЗИ И ФЕЙЛЕТОНИ


МАЛКИЯТ БРАТ
В БУРЯТА
ПРИТЧА ЗА БОГ
МОНОЛОГ НА ЕДИН СЪВРЕМЕНЕН БАЙ ГАНЬО!
МНОГО СЪМ... ОНУЙ
ЕХ, КЕРО, КЕРО!
ИЗГЛЕЖДА КАТО РЕКЛАМА, АМА НЕ Е
ИЗГЛЕЖДА КАТО РЕКЛАМА, АМА НЕ Е 2
ДУНАВСКО ХОРО
ПИШМАН МЕДИТАЦИЯ

 

СТИХОСБИРКИ


СЪКРОВЕНО
КОГАТО СИ ГОТОВ ДА ПОЛЕТИШ
ПРЕАДЧУВСТВИЕ ЗА ЛЯТО
ПО ДЪЛГИЯ ПЪТ
НЕ СЪЖАЛЯВАМ

 

НЕИЗДАДЕНИ


СТИХОВЕ
ПРЕЗ СМЯХ КАЗАНО
МИСЛИ И АФОРИЗМИ
ПОД ЛУПА
ЦИТАТИ...
ХАЙКУ
ТЕКСТОВЕ ЗА ПЕСНИ
ПЕСНИ ПО МОИ СТИХОВЕ
БОДЛИЧКИ
ВИДЕО
ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ
РУБАЙЯТ

 

(По действителен случай)
     Беше през един летен следобед. Слънцето прежуряше високо горе, но ние с моя приятел бяхме седнали под плътната сянка на един орех на студена бира, пържена риба и сладки приказки. А той беше приказлив човек, няма спор. Особено пък като си пийнеше малко, историите му се лееха една след друга, коя от коя по-интересни, а аз успявах да вмъкна от време на време по някоя дума.
     Говорехме за най-различни неща тогава, чух различни истории, които вече не си спомням, сигурно заради бирата, с която щедро се наливахме, мъчейки се да намалим жегата. Скачахме от история на история и в един момент заговорихме за кучета. Тогава моят приятел ми разказа следната история:
     – Едно време, на село, имахме едно голямо куче, което се казваше Мечо. Помня как се сдобихме с него. Да съм бил най-много на девет-десет години, когато една каруца мина през селото, на път за съседното, в което имаше събор. Поне си мислехме, че отива на събора като гледахме с майка ми през оградата тракащата по пътя каруца да приближава към нашата къща. Отдалече виждахме само мъж на капрата.
     Като се приближиха до портата ни на няма и трийсетина метра, от каруцата се чу женски писък. С майка ми се спогледахме и продължихме да наблюдаваме какво става. Мъжът изплющя с камшик по гърба на коня и той усили ход. Чу се още един кратък писък преди човекът да извика „Тпру-у!“ и каруцата да спре пред портата ни. Тогава видяхме, че отзад имаше жена в полулегнало положение и беше очевидно, че ще ражда. Не че разбирах спешността на ситуацията, но по това как майка ми се затича и излезе на пътя, схващах, че се случва нещо.
     – Стопанке, булката ша ражда! – извика мъжът от каруцата, а майка вече се качваше на нея.
     Аз също излязох, подтикван от любопитство, но тя ми извика:
     – Василе, върви кажи на дядо си да сложи вода на печката.
     После жената влезе вкъщи, подкрепяна от майка и непознатия, а мен ме изтириха да си играя на улицата. Като излязох на пътя, чух едно тъничко гласче откъм каруцата да скимти и без да се замислям скочих в нея. А там, близо до капрата, върху стара, оръфана черга лежеше малко кафяво кученце с клепнали уши. Само опашката му на върха беше бяла и от едната страна на муцунката също имаше бяло петно. Малкото животинче ме погледна и завъртя опашка – сякаш от пръв поглед станахме приятели. Посегнах да го погаля, а то навири муцунка и ме близна по ръката. Седнах до него и го взех в скута си. Вече си имах приятелче, което не се страхуваше от мен, а искаше да си играем.
     Не знам колко време мина така. Бях вперил поглед в тоя малък красавец, галих го, радвах му се, когато изведнъж от къщи се чу бебешки плач. Моментално зарязах новия си приятел на чергата и скочих от каруцата да видя какво става.
     На двора имахме асма, а под нея – маса. Лятно време там се хранехме, а вечер дядо обичаше да си пие ракията на теферич. Сега на нея имаше бутилка ракия и две юзчета. Той беше седнал и държеше едното, а непознатият се беше изправил и гледаше към къщата.
     – А честито! – рече дядо. – Май току стана баща.
     Мъжът посегна, взе своето юзче, каза „Наздраве, стопанино!“, отпи от ракията и продължи да гледа входната врата. Аз също се бях облещил натам, а в това време някой ме близна по крака. Погледнах надолу и гледам – кутрето върти радостно опашка, гледа ме в очите и сякаш се усмихва. Клекнах до него и започнах да го галя, а то заподскача радостно наоколо. По едно време майка ми излезе на двора. В ръцете си държеше един вързоп. Отиде под асмата, подаде го на непознатия и каза:
     – Честито, татко! Да ти е живо и здраво момчето! А булчето ти е окумуш! Откакто влязохме вътре, гласа й не съм чула.
     – Благодаря, стопанке! Господ здраве да ви дава, на теб, челядта ти и на цялата къща. Я чакай – рече човекът и върна вързопчето на майка. – Аз ей сега.
     Запъти се към портата, излезе и след малко се появи с една голяма дамаджана.
     – Ние… таковата… тръгнали сме в съседното село. Там имало една стрина, дето разбирала от женски работи…
     – Та у вашто село няма ли жени, дето бабуват? – прекъсва го майка ми.
     – Е, има. Ама жена ми чула от нейни дружки, че тая жена на много деца е бабувала и… – при нея, та при нея. Та са поведох по женски акъл и тръгнахме. Тая дамаджана за стрината я носим, ама види се, че за вас е била. Пък другия път пак при тебе ще дойдем, стопанке, ако е живот и здраве – усмихна се човекът. – Хубава е ракията, от хубаво грозде. А сега изкарай булката, че да вървим.
     – Ама къде ша вървите! – запротестира майка ми. – Булчето ти още не може да си стъпи на краката. Постойте малко, пък аз ей сега ще сложа да хапнем, че то срамота тъй да ви изпратим.
     – Благодарско, ама ще тръгваме, че да се приберем по светло.
     Като видя, че хората няма да останат, майка ми се върна вкъщи и след малко излезе с младата жена, която я беше прегърнала с едната ръка през кръста, а другата лежеше на раменете й. Булката пристъпваше бавно, на лицето й бе изписано страдание. Погледна мъжа си, усмихна се и без да каже нищо, подкрепяна от майка, излезе на пътя. Селянинът тръгна след тях, а ние с дядо ми – подире им. Кученцето припкаше до краката ми и сякаш не искаше да тръгне със стопаните си. До каруцата човекът подаде новороденото на дядо ми и заедно с майка помогна на жена си да се качи. Настани я така, че гърбът й да опре в някакви денкове и след като бебето най-после се намери в скута на майка си, я покри с едно одеяло. Когато прекрачваше капрата, аз извиках:
     – Ами кученцето?
     Веднага съжалих, защото повече ми се искаше да го забравят. Човекът се обърна към мен, усмихна се леко и каза:
     – А, кученцето. Дай му име и да го гледаш убаво, ей. Като се връщаме, ше си го приберем. – И преди някой от нас да каже каквото и да било, рече: – Бог да ви пази! – и шибна кончето с камшика.
     Колелетата изтрополиха по прашния път, а майка ми занарежда:
     – Къде ша одат тея хора, Боже, Боже-е? Горкото булче още не знай на кой свет е. Можеха да пренощуват…
     Не знам какви бяха тия хора, нито отде идваха. Знам, че вече бях собственик на кученце, па макар и за няколко дни. Като се загуби каруцата по пътя, аз веднага изтичах при Николинка да се похваля. Тя живееше с баща си точно срещу нас през пътя и беше моята най-голяма приятелка. Нямах търпение да споделя радостта си с нея. Е, половинчата радост, защото щяха да дойдат на връщане, както беше казал непознатият, и да си го вземат, но поне днес и утре щеше да е мое.
     Не дойдоха. Никога повече не ги видяхме, а Мечо, както го кръстихме с Николинка, стана наша собственост. Естествено, дядо му направи колибка на двора, но ние вече станахме трима неразделни приятели в игрите. Мечо навсякъде беше с нас. Тичахме заедно по поляните, ходехме до реката, у дома или отсреща в двора на Николинка, но винаги заедно.
     Не усещахме как минава времето. Мечо растеше бързо. Неусетно се превърна в голямо куче с яки мускули. Тялото му излъчваше сила и неизчерпаема енергия за игри и лудории. Обичаше ни еднакво и двамата, както и ние го обичахме. Понякога в игрите ни се включваха и дечурлигата от махалата, но ние предпочитахме да сме само тримата В един момент, обаче, идилията ни се разруши, защото чичо Явор, бащата на Николинка, й забрани да играем заедно. Веднъж тя дойде у дома и заяви, че няма повече да идва, защото баща й вече не й разрешава да се доближава до Мечо.
     – Защо ти е забранил? – питам.
     – Страх го е да не ме ухапе.
     – А теб страх ли те е?
     – Глупчо! Не ме е страх. Как ще ме ухапе, та нали сме приятели!
     – Ами той не знае ли, че сме приятели, и Мечо няма да те ухапе?
     – Знае, ама ми забрани. – Николинка се навежда към мен и шепне, сякаш някой ще ни чуе: – Ама аз пак ще идвам тайно.
     И макар да бяхме по-рядко заедно, нашата приятелска тройка продължи да си съществува наистина тайно (така си мислехме). Николинка беше заедно с мен и Мечо, щом успееше да се измъкне от зоркия поглед на баща си и все така щастливи се радвахме на приятелството си.
     Моят познат спря да разказва, бодна си от пържената риба, отпи от бирата и сякаш се замисли за момент. Преди да попитам как продължава историята нататък, той заговори отново:
     – Един ден Мечо се разболя. Нямаше го по двора, когато излязох навън с една порязаница, намазана със свинска мас, която майка ми беше нагласила за закуска. Отидох до колибката му, а той лежи вътре и тихо скимти. Като ме видя само помаха вяло с опашка и не помръдна. Ами сега?! Веднага усетих, че нещо му има и се уплаших. Дядо ми и майка бяха отишли в ТКЗС-то – вероятно работеха някъде по нивите. Какво да правя сега? Отчупих парче от порязаницата и му я давам да я подуши, а той скимти леко и дори не я поглежда. Започнах да го галя по главата, да му говоря разни неща, но той не помръдва.
     Обикалях около колибата му и се опитвах да го накарам да живне, да излезе навън и отново да си е същия весел и игрив Мечо, но не би. Някъде по обяд майка и дядо се прибраха и аз, със сълзи на очи, им разправям, че не иска да яде и да излезе на двора. Те отидоха, погледнаха го, дядо каза: „Май наистина не е добре…“, майка ми рече: „Ще се оправи. Айде, Василе, влизай да хапнеш!“ Помъкнах се съкрушен към вкъщи, като се питах как може въобще да не ги интересува, че моят приятел е болен. Гледах ги обвинително и почти бях готов да се откажа от яденето, но тогава не беше като в днешно време: моят протест можеше да ми докара сериозни неприятности и аз се примирих с положението.
     Хапнах каквото беше сложила майка ми и се затворих в стаята си. Макар че ми се искаше да изляза и да ида при Мечо, много повече исках да ги накарам да разберат, че съм им сърдит, задето не ги трогва колкото мене болестта на кучето.
     Чувствах се изоставен от целия свят. Николинка не се вясна никаква цял ден. „Баща й е лош човек – мисля си, заровил глава под възглавницата. – Майка и дядо също са лоши! Ама дано да се разболея и аз, че да им дам да се разберат тогава!“
     Обаче бях сбъркал, като си мислех, че на моите старци им е все едно: вечерта хлопна портата и аз погледнах през прозореца да видя кой идва. И без това ми беше омръзнало да се сърдя, пък и не се разболях, та ми беше станало доста скучно. Като видях ветеринаря да върви по пътеката, изхвръкнах навън като куршум.
     – Чичо Иване, Мечо е болен!
     – Тъй ли, мойто момче? И откога е болен?
     Дядо и майка ме поглеждат, подсмихват се и нищо не казват.
     – Ами от сутринта – почти проплаквам аз.
     – Я да видим каква е тая болест, дето го е налегнала.
     Чичо Иван се отправя към колибата на Мечо, а аз – след него и не спирам да го запознавам с положението:
     – Ама той не ще да яде. Стои си в колибата и не ще да излиза навън…
     – Така, така – повтаря чичо Иван и вече до къщичката на Мечо, ме оставя да си изплача болката.
     – … и само скимти, и... Ще умре ли, чичо Иване?
     – Че как няма да умре? Всички ще умрем – поглежда ме той и се усмихва.
     Протегна се към кучето, дръпна единия му клепач нагоре, дръпна другия, почеса го зад ушите и се изправи.
     Тъкмо си мислех да му кажа, че нещо се е объркал, че аз никога няма да умра, но се уплаших да не го разсърдя и както е ядосан, да вземе да обърка нещо, та си замълчах.
     А той бръкна в джоба си и извади някакви хапчета. Погледна дядо и рече:
     – Ей от тия му слагайте по едно в храната.
     – Какво му е? – пита дядо.
     – Бай Маноле, к`во да ти кажа? Кучешка му работа. Ша са управи.
     – Дано да са управи, че наш Васил умира за туй куче.
     – Ще, ще! Ша са управи! – отсича чичо Иван и неговата увереност се предава и на мен.
     – Чу ли? Ша оздравееш, Мечо. Не са плаши – уверявам аз кучето като го почесвам зад ушите, макар да бях силно притеснен, че чичо Иван не извади слушалки да му чуе сърцето и гърба, нито му бръкна в гърлото, както правеше истинският доктор, когато веднъж се бях разболял. Само го погледна и те ти диагноза – „кучешка му работа“. А докато аз разсъждавах върху компетентността на доктора, той и дядо вече бяха седнали под асмата и чакаха майка да им сложи шишето с ракия. До късно се черпиха и си приказваха техни си работи, а аз се въртях наоколо и не ми излизаха от главата пустите му слушалки.
     Седмица и нещо сутрин като стана от сън, тичам при колибата да видя дали Мечо е оздравял и като виждах, че е повръщал кръв, а комата хляб си стои недокоснат, си мислех: „Тоя чичо Иван ни излъга, пък дядо го черпи цяла вечер…“
     Васил си взе отново от рибата, прокара я с няколко глътки бира, а аз вметнах:
     – Интересна история. Аз като…
     – Чакай – прекъсва ме Васил. – Сега почва най-интересното.
     Аз млъкнах и се захванах с бирата, а той продължи:
     – Мечо наистина оздравя и стана пак същия, все едно нищо не е било. Някъде половин година след тая случка, той вече беше станал голям и много силен пес, та се наложи дядо да го връзва със синджир, щото хората почнаха да се оплакват, че го видели да им дави кокошките.
     Беше есенес. Времето захладня, ама ние с дядо ми бяхме още по двора оная вечер. Помня, че имаше мъгла. Мечо хапваше остатъците от вечерята и подрънкваше със синджира. По едно време ми се счу, че някакво тънко гласче вика отдалече: „… чо-о-о-о-о!“ Докато да си помисля „Прилича ми на николинкиния глас“, Мечо изръмжа силно, опъна синджира, скъса го и докато се усетим, той вече беше прескочил оградата, стъпвайки на дървата, които дядо бе наредил покрай нея, и изчезна в мъглата. Спогледахме се с него, без да кажем нищо, а майка ми, чула изтракването на скъсания синджир, се показа на вратата.
     – Боже, какво му стана на Мечо? Къде хукна изведнъж?
     Дядо ми отиде до оградата и започна да оглежда пътя, но в мъглата не се виждаше почти нищо.
     – Не се види – рече дядо, обърна се и тръгна към вкъщи. – Ша си дойде. Кучешка му работа.
     – Дядо – реагирам веднага аз. – Ама той оздравя!
     – Какво? – недоумява дядо.
     – Ами от тая болест, кучешка му работа.
     Дядо ме поглежда неразбиращо, но после изведнъж избухва в гръмогласен смях, а аз се чудя как може възрастните да се смеят на съвсем сериозни неща.
     И докато недоумявам, портата се отваря и влизат Николинка и Мечо. Веднага забелязвам, че едното му ухо виси разполовено и от него се стича кръв по козината. Скупчваме се и тримата около тях, а Николинка леко трепери.
     – Мечо… Мечо ме спаси… три кучета излязоха отнякъде…
     – Я ела. Ела да седнеш – рече майка ми и цялата група се запътихме към асмата. – Василе, донеси дамаджаната с водата.
     – Ама Мечо има кръв по ухото… – проплаквам аз.
     – Ша му мине на Мечо. Донеси водата!
     Донесох вода, подадох я на Николинка, тя отпи няколко глътки и вече поуспокоена, ни разказа какво се беше случило.
     – Три кучета я наобиколили… – продължи да разказва Васил след поредната хапка риба. – Къщите ни бяха самотни, дет` се вика, отделени сигурно на километър от останалите, а от двете страни на пътя – само поляни. Николина отишла при приятелка да учат, заиграли се и додето се усетят, мръкнало. Излязла от селото и тръгнала по пустия път за към тях. И друг път се е прибирала така, та не я било страх, ама тая вечер отнякъде излезли три псета, заобиколили я и почнали да ръмжат. Тя се уплашила и взела да вика:
     – Мечо-о-о!
     Тъкмо ни разказваше как Мечо ги е прогонил, как се сдавил с едно от тях и то го ухапало по ухото, баща й се провиква от портата:
     – Комшу, там ли сте?
     – Тука сме, тука! И Николинка е тука. Влизай – отвръща дядо.
     Чичо Явор влетя като хала, дойде при нас и набързо зашлеви дъщеря си с два шамара по врата.
     – Къде ходиш ма, Николино? Акъла ми изкара! И нали ти рекох да не са занимаваш с туй куче! А? Рекох ли ти?
     – Яворе, остави детето! – каза майка ми. – Уплашено е.
     – Ша й дам аз на нея… Уплашена. Ако беше уплашена, щеше да се прибере у дома, а нямаше да митлосва в туй време по пътищата.
     Николина се беше свила на стола, а от очите и бликаха сълзи. Дишайки на пресекулки, успя да каже:
     – Мечо ме спаси. Едни кучета ме нападнаха, а той ги разгони. Аз го извиках и той дойде и… – тук вече тя се разрева с глас.
     Чичо Явор погледна нея, погледна кучето, видя разкъсаното му ухо и наведе поглед надолу. В следващия момент хвана дъщеря си за ръката и без да каже нищо, я поведе към портата. Когато тя хлопна и ги скри от погледите ни, майка ми просъска:
     – Що за човек, Божке!
     Аз пък си мислех, че той, какъвто си беше лош, ще заключи Николинка у тях и няма да я пуска един месец, даже повече. Даже на училище няма да я пуска. Каква беше изненадата ми, когато две вечери по-късно влезе в двора ни с бутилка ракия в едната ръка. Аз си играех с Мечо, а дядо и майка нещо правеха из двора.
     – Добър ви ден! – провикна се чичо Явор.
     – Добър ден! – отвърнаха те в хор, а след тях и аз.
     – Василчо – обърна се той към мен. – Я върви у дома. Николинка те вика.
     Аз се облещих насреща му, не вярвайки на ушите си, тъй като си мислех, че е сърдит на цялото ни семейство и никога вече няма да позволи на Николинка да си играе с мен. В следващия момент изхвърчах като тапа от двора.

     Няколко години по-късно – дядо вече го нямаше – майка ми разказа за какво е идвал онази вечер.
     Щом като Мечо пораснал голям, чичо Явор започнал да се страхува, че може да направи нещо лошо на дъщеря му. Жена му се поминала, той останал с дъщеря си и оттогава го тресе тоя страх – нещо лошо ще се случи на Николина и той ще я загуби. Опитал се да я отстрани от кучето и като не успял, взел една нощ парче месо, набучил в него карфици и го подхвърлил в двора ни. Та това беше заболяването на Мечо, „Кучешка му работа“.
     – Такива ми ти истории, Румба. Понякога животните опровергават хората. Айде да се разпиляваме, че мръкна.

     29. 06. 2017 г.
     Русе