Връзка с автора: chenkov06@gmail.com

 


НАЧАЛО

 

СЪКРОВЕНО
КОГАТО СИ ГОТОВ ДА ПОЛЕТИШ
ПРЕАДЧУВСТВИЕ ЗА ЛЯТО
ПО ДЪЛГИЯ ПЪТ НЕ СЪЖАЛЯВАМ

 

СТИХОВЕ
РАЗКАЗИ И ФЕЙЛЕТОНИ
ПРЕЗ СМЯХ КАЗАНО
МИСЛИ И АФОРИЗМИ
ПОД ЛУПА
ЦИТАТИ...
ХАЙКУ
ТЕКСТОВЕ ЗА ПЕСНИ
ПЕСНИ ПО МОИ СТИХОВЕ
БОДЛИЧКИ
ВИДЕО
ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ
РУБАЙЯТ

 

"АЗ МИСЛЯ, ЧЕ ПОЕТИТЕ СЕ РАЖДАТ"

     С тези думи завършва уводът към юбилейното издание "Обичам те, живот!" на Румен Ченков, написан от Дарина Радева.
     Държа го в ръцете си. Този месец през август Румен навърши 50 години. Зачетох се в познатите ми до болка стихове и без да спирам, стигнах до последната страница. А там пишеше:
     "От тиража на тази книга първите 21 екзeмпляра са номерирани и предназначени за мои близки и приятели, с много любов и признателност."
     1. На съпругата ми Нели Ченкова
     2. На майка ми Мария Ченкова
     3. На Славейка, Петър и Мариела Ченкови
     4. На Мая Попова
     5. На Мария Семерджиева и София Койчева
     6. ……………
     И така до 21-вото име.
     Аз и дъщеря ми на първо място от приятелите и на 5-то място след роднините!?* Върнах се назад, в далечната вече 1994 г. Дамите от Женско благотв. д-во "Майчина грижа" често ходехме в Дома за инвалиди в село Кряковци. Помагахме им и се интересувахме от какво имат нужда. Вече бяхме подменили спалното бельо на всички кревати. От директорката разбрахме, че Румен ще издава стихосбирка. Пожелах да говоря с него и да надникна в стиховете му. От мукавен олющен куфар той извади листове и ми ги подаде. Това беше първият ми пряк досег до него. Аз не четях някакви наивни стихчета от начинаещ поет, а разтърсващи откровения на една страдаща душа. Нямаше нужда да питам нищо. Стиховете му ми разказваха всичко:
          "Бях на осем години, когато
          Отделих се от родния дом.
          Беше пролет и идваше лято…
          Аз потеглях на път мълчешком.
               Не заплаках, прекрачвайки прага,
               не помахах за "Сбогом" с ръка,
               ала тайно сърцето ми плака -
               бях отхвърлен и с болни крака.
          И заблъска ме грубо живота
          в град, безкрайно далечен и чужд.
          Аз - объркан, уплашен, самотен -
          исках всичко да бъде "на уж".
               Но не беше. Далече остана
               онзи беден, но скъп бащин дом,
               Малък бях за такава промяна,
               но и бреме, защото бях хром.

     …………"
     Така тръгнал сам в живота по пансиони за инвалиди. Не се озлобил. Решил да се бори. Завършил Икономически техникум в Луковит, но не станал икономист, защото друго му било дадено от Бога. Трудностите го закалили.
          "Отхвърлен от съдбата съм, но знам -
          животът е живот, когато си притиснат,
          когато се пребориш с него сам,
          когато от доволството ти писне.
               Когато се намираш във беда
               и шилото му жадно в теб се впива.
               Когато много болка си видял,
               но не превиваш врат и не униваш."

     Реших д-вото да му помогне в издаването на стихосбирката. Бяхме закъсняли. Издателят и поет Минчо Минчев щеше да му я направи безплатно.** Оставаше ние да запознаем габровци с новия ни приятел. Организирахме рецитал под надслов "Очи, които плачат". След всеки прочетен от Румен стих, децата от Детската музикална школа изпълняваха подходяща музика. Беше мило. Нямаше масово посещение, но слушателите на излизане от залата пущаха в благотворителната ни каса кой колкото иска и може. Написах за това събитие и в местната преса. След това взехме част от тиража на стихосбирката "Съкровено" и за няколко вечера, обикаляйки масите в ресторантите, му я продадохме. Всички наши дами също си я купиха. Трудно вървеше, габровци не го познаваха. Един ден стоя на патериците си пред църквата "Св. Богородица" и нищо не продаде. Огорчен, написа стихотворението "Кому е нужна моята поезия". Дълго е, затова правя извадки от него:
          "Кому е нужна моята поезия!?
          Не е салам, ни хляб, ни маргарин.
          Поредица от частни откровения
          на някакъв чудак необясним.

     ……….
          Но аз съм упорит. Крещя отново:
          "Пакет цигари струва моят труд."
          "Цигари ли, братле? По колко?
          О, Боже, стихосбирка! Ти си луд!"

     ……….
          И в този миг старица приближава,
          с бастун в ръка и тъжно празен сак:
          "Я прочети, момче. За четене не ставам.
          Не видя веки, пък и иде мрак."
               Така прочетох цялата си книга,
               доволен на един слушател свой.
               Не каза тя: "Прекрасно!" или "Стига!",
               а каза ми: "Пиши и се не бой!"
          След туй ръка целуна ми и тръгна,
          а аз потресен и объркан бях.
          И в полумрака на душата ми разсъмна:
          "Успях, за Бога! Хора, аз успях!"

     Виждах, че мястото му не беше в този дом. В едно стихотворение го нарече "душегубка". Нямаше сродни души и напусна. Отиде в Добрич с приятелката си. Тук издаде втората си книга "Когато си готов да полетиш". Изненада ни със стихотворението поклон, посветено на дамите от д-во "Майчина грижа". Поезията му ставаше по-зряла и граждански ангажираща. Болка се четеше в стихотворението "1977", потресен от ужасното земетресение в Свищов. Написа и реквием, посветен на децата от Лим. Съпричастен беше към всяка чужда беда:
          "Да погледнем в очите на ближния,
          в душата му да влезем като в храм.
          Да потърсим съвет от излишния -
          малко трябва да бъдеш не сам.

     ………..
          Да изстрадаме чуждата болка,
          съпричастни да бъдем е цяр
          и за нас, и най-вече за болния -
          да дадем обичта си във дар."

     В стиховете му имаше и ирония:
          "Дадох на ближния своята риза,
          както ни учи Христос,
          но го видях от ПЕЖО да излиза -
          не бе нито гол, нито бос."

     И примирение:
          "Обичам те, Живот, но ти си неприветен.
          Аз зная, че не съм избраник твой.
          Каквото даваш, два пъти го вземаш.
          Не мога да те съдя. Ти си мой."

     И надежда:
          "Ще слез ли над мене оня дар,
          споходил някога големите поети?
          О, аз не искам да съм фар,
          но като пламъче поне да светя"

     И оптимизъм:
          "Какво са едни непослушни нозе,
          когато душевно съм волен.
          Лае срещу ми зло битие,
          ала така е отколе.
               Аз го подритвам и крача напред
               с твърдия пулс на живота.
               Крача с две чужди, не свои нозе,
               търсейки своята кота."

     В Добрич не му потръгна живота. Намери любовта си в Русе. Ние бяхме първите, получили сватбените снимки и стихотворението, посветено на съпругата му Нели:
          "Твойта обич към мен моят хляб е и ден!
          Ти изпълваш живота ми с радост.
          Аз заспивам щастлив и се будя по-жив
          от годините в моята младост.
               И какво от това, че по мойта глава
               ще са скоро косите ми сиви.
               Преоткривам света в твоя поглед, в страстта,
               що искри във очите ти живи.
          Той е толкова друг - аз съм твоят съпруг
          и това е прекрасно, любима!
          Нямам глас и слова, но ще кажа това:
          горд съм с туй, че до мене те има!"

     Защо пиша за него? Защото в много тежки за мен здравословни и житейски трусове неговите стихове са ми помагали. Защото благородно завиждам на силата на този борец, оптимист, чудак и човек, ощетен от природата, но даващ ни пример, че в живота няма само мед, но и жило, че няма само ден, но и нощ, че няма само успехи, но и неуспехи.
     Бъди жив и здрав, Румка! Някога аз ти подадох една ръка, а ти ми отвърна и с двете! Благодаря ти!

     Габрово, 2011 г.

Мария СЕМЕРДЖИЕВА

________
* Мая Попова не ми е роднина, но авторката нямаше как да знае това. (Бел. РЧ)
** Всъщност Минчо Минчев издаде стихосбирката и ми я даде преди да съм му платил сумата от 12 хил. лева, която той обяви. Госпожа Семерджиева ми помогна в събирането на парите и разпространението на стихосбирката сред габровската общественост. Дванадесетте хиляди бяха коректно изплатени на Минчо Минчев. Тя вероятно се е заблудила от факта, че вече я продавах, а не бях платил на издателя. (Бел. РЧ)